1. Шум страхотен когато чуя аз,
Шум на радост в ранний час,
Шум в просторни небеса,
Който еква като радостна мълва,
2. Тогава аз си спомням, че една
Прекрасна великанска птица
Лети по сините
далечни небеса
И учудва всички весели деца.
3. В тази великанска птица
Хвърчат нечувани хорица
И с радост те се наслаждават
На тоз чудесен
свят.
4. Но радостта им е за кратко,
Когато те се
полюбуват сладко
И смъртта им идва завчас
И умират те тогаз.
1939 г. Блага Миланова Кисева
Ето как се роди това първо мое стихотворение. Бях на дванадесет години. Учех в училището на квартал “Изливо”. Преди да влезем в клас си миехме ботушките в Боянската река, която минаваше покрай училището. Веднъж над главите ни закръжа самолет. Ние гледахме и се радвахме, махахме се ръце и шапки. Самолетът кръжеше над поляната (сега квартал “Белите брези”) и изведнъж забръмча силно, взе да се спуска надолу и накрая падна, и се разби на земята. Ние се втурнахме да видим какво е станало. Пилотът и всички други в самолета бяха загинали. Скръб обзе всички ни, детските ни очи се насълзиха.
1. Падна мрак
Над този край прекрасен.
Туй бе нам знак,
Че ще се любим под месец ясен.
2. Омайно грей луната,
Тя се смее, гледа нас.
Рой звездици блестят в небесата.
Всичко спи в този нощен час.
3. Две души прегърнати в нощта.
Щастлива бе тяхната съдба.
Мълвят си приказки за любовта,
Че ще се любят вечно на света.
4. “Обичам те!” – зачу се тям гласа.
“Обичам те, ела до мен.
Не бих те дал на друг за нищо на света.
Обичам те!” – прошепна той смутен.
5. Ветрец подухва нежно, леко.
“Обичам те!” – ветрецът почна да зове.
Отнесе ги в нощта далеко,
Където ще кънтят до векове.
Юни, 1944 г. Б.М.Кисева
1. Зла, тъмна нощ.
Бушува в моето сърце
Мрак, черен вожд,
Облак тъмен, ридаех кат дете.
2. Защо, защо, кажи ми ти,
Постъпи тъй със мен?
Ил се качи на големи висоти!
Ти затуй ли бе смутен?
3. Върви, дири ти друга.
За раздяла ти сега зовеш.
Бъди щастлив със новата задруга.
Кажи ми, зная, не ще го отречеш?
4. Вятърът злокобно вие
Над мойто страдащо сърце.
Дъждът ромоли, нежно мие
Посърналото ми лице.
5. Единствена утеха аз намирам
Да пиша много стихове.
Затуй и никой не презирам
Във моите печални редове.
24.10.1944 г. Блага Миланова
1. Сухи жилести ръце,
Бавно чука те въртят,
Без почивка, от сърце,
Непрестанно без да спрат.
2. Зачервени от жарта,
Желязото те коват.
Искри рой в нощта
Летят, тихичко мълвят.
3. “Робе, робе, черни ти,
Що не си отдъхнеш веч?
Сладка песен вън кънти,
Славна песен отдалеч.
4. Но чуй как тя днес зове
Всеки към борбата свята.
Трудов ден ще назове,
Ден на победа и разплата.
5. Ден на кърви и борба.
Преди всеки роб ридай,
Но днес ден на свобода.
Ден велик е Първи Май”.
1946 г. Блага Кисева
1. Годините се нижат като ято.
Тръгнали на странен път.
Есен, зима, пролет, лято.
Сменят се и все вървят.
2. Дали в радост преминават те,
Ил нявга печал ни сполети,
Щом Исус ни призове,
По-леко животът ни върви.
3. И ето, загледани в далечината,
Припомняме си всичко преживяно.
Унесени, уединени в тишината,
Съзираме Исусово лице засмяно.
4. Бим бам бум, ехти навън
Звънът на градските камбани.
В миг се сепвам аз като от сън,
Пропъждам вси мисли разпиляни.
5. Салюти прогласят Новата Година.
Мелодии божествени ехтят.
Радвам се аз, тъгата ми отмина.
“Честито татко, мамо!” – думички звучат.
01.01.1973 г. Блага Гетова
1. Бури страшни бушуват.
Сняг насипва полята.
Ветрове свирят, лудуват.
Мраз сковава земята.
2. О, чудно си ти, кокиченце мило!
На бурите страшни ти издържа.
От студ и неволи листенца си свило,
Но нищо теб да сломи не можа.
3. Дойде пролет, показа главица –
Тъй бяла и снежна е тя.
На минзухара си мила сестрица.
С чистота и нежност ти просия.
4. Усмивка даряваш след лютата зима.
Покланяш се ти на всички деца,
Защото обич и радост в тях има
И искреност в чистите детски сърца.
5. В поля, дворове, градини ухаеш.
В ръчички малки тръгваш на път.
Кокиченце мило, ти сякаш сияеш!
Цъфнало влизаш във всеки дом и кът.
06.03.1981 г.
1. Изгря слънцето от небосвода,
Озари земята със небесен дар.
Стопли то мъртвата природа,
Стопли всяка жива твар.
2. Стопли нам душите и сърцата,
Пролетта пробуди всеки дом.
Радват се наоколо децата,
Радва се и мъничкият Том.
3. Та нали цветенца вредом има,
Та нали агънцата пъстри блеят.
Отмина снежна люта зима.
Кръшни песни птиченцата пеят.
4. Поточе близо нейде блика.
Баба Меца пробужда се от сън.
Лист показва жълтата иглика.
Играят си козленцата навън.
5. Тръгнало в полето мъничко момиче,
Прелита сякаш пеперудка снежна.
С усмивка то бере бялото кокиче,
Да дарува с китка свойта майка нежна.
05.04.1981 г.
1. По пътя стръмен върви едно дете.
Не чува то шума на
горските листа.
Върви замислено със мъка във сърце.
Не вижда слънцето,
което го огря.
2. Върви дете по пътя на съдбата.
Не чува то детски
гласове,
Как радват се и
пеят вън децата.
Само е то, няма кой
него да зове.
3. Върви дете отчаяно в тоз миг.
Не произнася думичката мамо.
Не вижда нийде бащин лик.
Останало без дом,
рони сълзи само.
4. Върви дете с окаляни нозе.
Не чува нечий нежен вик.
Не вижда протегнати ръце,
На жена във тоз плачевен миг.
5. Върви дете, молитва тихичко шепти.
“Исусе, нямам майка хлебец мене да даде.
От звездното небе помощ ми прати.
Баща, с любов да стопли моето сърце”.
6. Върви дете, слънце го огрява.
Чува топли думи:
“Миличко дете!”
Вижда младата жена, лице му засиява.
“Твоя майка аз ще съм”. Трепва детското сърце.
23.12.1982 г.
1. Малко първолаче усмихнато вървеше,
Към училищния
двор – момиче.
Ту подскачаше, ту подтичваше
С букварче във ръка, крехко кат кокиче.
2. Учи се то, растеше с радост,
Догде девойка
стройна то стана.
Всичко чисто бе
във тази младост,
С коси черни и
очите на сърна.
3. Видя момък млад красивата сърна.
С неземна хубост
бе нейното лице.
В щастлив ден взе
я за жена,
С копнеж и чиста
обич от сърце.
4. В тих дом съпруга тя бе мила.
С обич нежна
гледаха се те.
В завода – умна,
мъдра, работлива,
Всеки с възторг
нея я зовеше.
5. Дойде ден – майка тя стана.
Мило чадо в
ръцете си държеше,
“Нанкай, нани,
свидна рожба мамина” -
Приспивна песен
тихичко шептеше.
1985 г.
1. Мрак се спусна над страната.
Облаци черни
закриха небето.
Светкавици пронизват тук земята.
Гръм и трясък се
чуват вред в полето.
2. Зла буря взе да кърши клони.
Вятърът свисти и посипва всичко с прах.
Врати се блъскат по хорските балкони.
Всяка жива твар трепери от нечуван страх.
3. Кучетата вият, гарваните грачат,
Кравите мучат в селските обори.
Човекът где е, когото всички тачат?
Стихията опустошава всички двори.
4. Мощни викове от тълпи се чуват.
Диктатори се
свалят от престоли.
Резиденциите не трябва да векуват.
Човекът се пробужда, започва да се бори.
5. Кат дърво обрулен днес е бедният народ.
Гладен, жаден българинът е останал.
За парченце хляб през този период,
Да се бори той не
бе престанал.
6. Но кой откраднал е парите?
Кой България е
опустошил?
Милионерът
ограбил е хазните.
Грабил, репресирал, всичко той е присвоил.
7. Вън се чуват песни тържествени и святи
От мъже жени деца – целият народ.
Тях родината на борба изпрати,
Да разкъсат тежкия хомот.
1990 г.
1. Защо светът е толкова лъжовен?
Питам аз, но кой
мен ще довери?
Народът е толкоз
непокорен.
Кой истината мен
ще изяви?
2. Преминават години тука на земята.
Та дори са минали и много векове.
На хората остават каменни сърцата.
Лъжа, измама покориха всички светове.
3. Строеве, системи постоянно се променят.
Едните падат, други да царуват.
Чистото и святото вечно се заменят.
Измамата, лъжата навсякъде пируват.
4. Войни, битки, хора се убиват.
Пожари, кражби върлуват по земята.
Майки със децата си загиват.
В мъка и печал жалеят тук сърцата.
5. В този мрак царува навсякъде лъжата.
Народът стене,
влачи тук хомота.
Но Един преди 2000 години тука на земята
Каза: “Аз Съм пътят, истината и живота”.
6. Пътят показа на людете вси.
За Истината
говори Божият Син.
Бог Го изпрати
света да спаси.
Живот да пребъде във веки. Амин!
1990 г.
1.
Слънцето веч е изгряло
в небето.
Птиците
пойни огласят простора.
Полъх
на рози се носи и ето,
Тръгват
на път ранобудните хора.
2.
Утрото почна в големия
град.
Чува
се шум на коли и трамваи.
Хора
изпълват там онзи площад -
За
хляба замислени те са комай.
3.
Чуй тук наблизо
църковни камбани –
Бим,
бам, бум ехтят те в простора.
Викат
те люде там нейде засмяни,
В
Божия храм канят всичките хора.
4.
Ето, човек млад на
пътя съзрях,
С
бледо, изпито от мъка лице.
Крачи
с бастуна тъй бавно, видях
В
храма отива със свито сърце.
5.
Ето, настига го друг
мирянин.
Радостни
мисли изпълват човека:
“По
пътя ще имам добър християнин,
С
него ще найда църковна пътека”.
6.
Но, кимва му брата и
продължава.
Младежът
в гърба го поглежда.
Сълзи
се ронят, че брат отминава.
В
мъка двойна той глава си навежда.
7.
До него застава усмихнат
войник.
“Где
си тръгнал човече?” - запита го той.
Младежът
отвръща с немощен вик:
“В
храма ще диря Спасителя мой”.
8.
Войникът ръка си
подаде, прегърна го нежно,
Тръгнаха
двамина кат бойни другари.
Крачеха
бавно, вървяха прилежно,
Влязоха
в храма кат приятели стари.
9.
Притча за добрия
самарянин сега се четеше.
Богомолците
слушаха с жажда и внимание.
Сърца
се пробуждаха, храмът кънтеше,
Сълзи
се ронеха в искрено разкаяние.
10. Изведнъж
се чуха забързани стъпки,
Видяха
се две протегнати ръце.
Богомолците
се сепнаха, обзеха ги тръпки.
Питаха
се, що е станало в това сърце?
11. Та
това е братът, който отмина
Страдалеца
с бастуна без помощ да даде.
В
храма той го намери, не го замина.
Сега
ридаеше и се каеше от сърце.
12. “Прощавай
братко!” - чу се силен вик.
“Сега
аз разбрах твоето страдание”.
Прегърна
го с любов в тоз трепетен миг.
“Аз
съм грешник” - чу се и ридание.
13. Зарадва
се младият човек със бастуна
Зарадва
се братът, що взе да се кае.
Зарадва
се войникът без да продума.
Прегърнаха
се трима - човек да се смае!
14. Зарадваха
се ангелите горе в небеса,
Славеха
Бога, хвалеха Христа.
Грешник
се кае, та това са чудеса!
Слава
на Исуса, Спасителя на света!
01.03.1993 г.
(преразказ)
Току-що бях излязъл от богослужението. Вървях по площада бавно и в размисъл върху днешната проповед. Пасторът говори за нашата душа, която е гладна и жадна за Божието Слово. Както пътник, пътуващ в пустинята намира оазис, пие жадно, докато утоли телесната си жажда, така и душата ни иска духовна храна, която само Исус може да даде. Вървях и мислех върху това, докато стигнах градската градина. Видях свободна пейка и реших да седна. Отворих Библията и зачетох Псалом 146:7. Четях на глас, но и тихичко се молех: “Господи, дай ми да нахраня гладната си душа”.
По едно време изправих глава и погледнах в далечината.
Погледът ми се спря на една жена, която вървеше бавно и нещо се белееше на
гърдите й. Запитах се: “Що ли е това на гърдите й?”. Тя все повече се
приближаваше към мен. Вече ясно се виждаше, че жената е с шапка и с една голяма
табела увесена на врата й. Хванала бе двете си ръце в шепа и се спираше от
пейка на пейка. Дойде и до мен. Погледнах я вече съвсем отблизо. Жената имаше
същата табела и на гърба си. Сложих очилата си, за да прочета написаното на
табелите. Тя стоеше тихо пред мен с протегнати ръце. Лицето й беше бледо,
изпито, очите хлътнали. Прочетох ясно надписа: “Помогнете, мили хора. От седем
месеца не съм получила пенсията, която ми се полага за моя дългогодишен труд.
Сега гладувам. Нямам близки”.
В мен нещо трепна. Бързо станах, разтворих сакото си и взех да търся портфейла. Извадих парите, които имах и й ги дадох. Казах й: “Госпожо, купи си хляб и още нещо, за да си хапнеш. Времето, в което сега живеем е такова. Но ти чувала ли си нещо за Бога?”. Тя помълча, помълча и с изтощен глас отговори: “Чувала съм за Бога някога от моите родители. Те са ме кръстили в черква, но повече нищо не зная!”. Казах: “Искаш ли да ти кажа кой ще ти помогне? Ела в нашия молитвен дом. Там Бог ще нахрани и тялото ти и душата ти. Исус те търси и иска да ти помогне!”. Жената ме погледна, леко се усмихна и каза: “Кажи къде е този Молитвен дом, за да чуя нещо за Бога? Благодаря ти, човече, че ти сега ме нахрани!”. Дадох й адреса и тя продължи да върви с двете табели търсейки помощ. Аз продължих да седя на пейката и благодарих на Бога, защото разбрах, че жадната ми душа се напои.
30.03.1993 г.
Беше мразовит декемврийски ден, ден втори. Студът
сковаваше лицата на хората, които се движеха по Софийските улици. Всеки бързаше
да се прибере у дома, защото вече настъпваше нощта.
Но какво видях? Люде, които не бързаха за домовете
си. Всеки от тях се беше устремил към величествения храм Александър Невски.
Взрях се в тях. Та това бяха хора с бастуни, патерици, на инвалидни колички,
слепи и хора ръкомахащи с ръце – явно бяха глухи. До тях се движеха и близките
им, които им помагаха в придвижването до храма. Имаше и инвалидни автомобили,
които бавно си проправяха път до божествения храм. Когато стигнах до храма,
какво да видя? Площадът пред храма беше пълен с хора и все прииждаха нови и
нови тълпи. Всички бяха в пълно мълчание и очакване. Но какво ли чакаха те в
този мразовит ден? Държаха плакати с най-трогателни надписи:
“Ние не сме просяци и искаме работа”;
“И ние искаме да живеем”;
“Ние сме чада на майка България”;
“И ние сме поданици на планетата Земя”.
На стълбите пред храма стояха техните представители,
които щяха да говорят:
Председател на Съюза на инвалидите в България –
Божидар Ивков;
Председател на Съюза на слепите в България – Иван
Крумов;
Председател на Съюза на глухите в България – Васил
Панев;
Председател на централния съвет на инвалидните кооперации
в България – Гочо Братанов.
Вратата на храма се разтвори и от там излязоха
свещеници в своите одежди. Изнесоха молебен, като прочетоха Евангелието от
Лука, глава 17, стихове 11 до 19 за десетте прокажени, които Исус Христос
изцели, когато пътуваше към Ерусалим. Започнаха да се молят за този страдащ
народ, който стоеше мирно и тихо пред храма. Всички бяха със запалени свещи в
ръце вдигнати нагоре за помощ към Всевишния Бог. В очите им се виждаха сълзи.
След като приключи молебенът започнаха да говорят
представителите им. Пръв взе думата Иван Крумов, който с блуждаещ поглед говори
силно и ясно пред всички: “Братя и сестри, съсъдбеници, ние сме се събрали тук
за да искаме правата си пред правителството, та дано ни видят. Защото ние
мълчахме дълго време, като смятахме, че ще ни видят как се придвижваме с
почукване по улиците на града. Но те не ни видяха. “Очи имат, но не виждат”.
Сега сме обречени на глад. Закриват се кооперации на слепите и ние оставаме без
хляб. Ние не сме просяци, ние искаме да работим и да си изкарваме прехраната с
труд. Не искаме да дотягаме на нашата България”. Взе думата и Васил Панев,
който ръкомахаше с ръцете си, а преводач веднага обясняваше какво иска да ни
каже. Думите му бяха: “И ние глухите в България искаме да работим, но нас ни
третират като здрави и искат да ни махнат от предприятията. И ние искаме да
работим и да живеем. Ние сме също поданици на планетата Земя”. Гочо Братанов
каза: “Все повече и повече кооперации се закриват, защото не постъпват държавни
поръчки и се облагат с данъци”. Накрая взе думата и Божидар Ивков: “Ние
инвалидите в България ставаме все повече и повече. Но всеки иска да се отърве
от нас в предприятията. Никой не ни приема на работа. В чужбина за инвалидите
създават условия за придвижване по улиците. В България има архитектурни и
транспортни бариери. В другите страни на едно предприятие от 50 души 3 места се
пазят за инвалиди. Там всеки има право на труд. Ние сме доказали, че можем да
работим с ума си и достойно да изкарваме хляба си”.
В изказванията се присъединиха и представители на
диабетиците в България и на хората с умствени увреждания. Броят на хората с
увредено здраве расте все повече в родината ни, но правителството мълчи и все
мълчи.
Всички слушаха със затаен дъх речите на техните
защитници. Студът ги сковаваше, но това не беше нищо пред страданията им. Те
чувстваха, че сега някой ще чуе, види и разбере тяхната мъка, вопъл и
страдание. Накрая Снежана Иванова прочете призив към правителството написан на
азбуката на слепите.
Митингът завърши. Тихо и кротко този страдащ народ
се понесе в шествие, сякаш беше траурно, към президентството с петиция към
министрите. Защото държавните институции бяха глухи и слепи за събралия се пред
храм Александър Невски народ и не изпратиха свои представители на митинга.
Всичко потъна отново в мълчанието, тишината и мрака
на мразовития декемврийски ден, но с една искрица надежда, че все пак Бог ще
вложи в нечии сърца да ги чуят, видят и разберат.
03.12.1993 г.
Беше
август 1993 година. Телефоните на Съюза на инвалидите звъняха по всички
дружества на големия град София. Те зовяха, канеха инвалидите в Южния парк на
града за участие в снимането на българския филм “Ла донна е мобиле” като статисти.
Главна тема на филмът били проблемите на инвалидите, като при това щяло да има
изцеление от някакъв пастор. Бедните хора, това евтино стадо, жадни да видят
нещо за измъчените си души, нещо успокояващо, тръгват на 6-ти септември към
парка, кои на колички, кои на патерици, с бастуни, с крака, без крака, слепи, с
придружители. Снимането започна в 18 часа вечерта и завърши в ранните часове на
следващия ден. Те всички, под открито небе на една много студена септемврийска
нощ, стояха кой както може, смирено, безропотно, не спали, не яли, премръзнали,
до крайност уморени. На сутринта, на това стадо му подхвърлят кому сто, кому
двеста лева, според интереса на режисьора. Докато един търговец или спекулант
ще вземе тези сто лева за минута. Но какво да правят тези страдащи българи,
които са и гладни, пък и ще се снима филм за самите тях.
Дойде денят на премиерата на филма в зала 1 на НДК. Беше 28 декември 1993 год. Помилвано уж беше това стадо – дадоха им безплатни покани, за да се видят във филма и в края на краищата да разберат за какво са мръзнали през онази септемврийска нощ. Започна филмът със своята тъпотия да търсят Ани. Да я отгатнат каква е: руса ли е, черна ли е, грозна ли е или хубава? Накрая тя се оказа едно много красиво момиче на инвалидна количка. Започнаха нейните душевни, както и физически страдания. Тя се влюби в Радо. Измъчваше се. Той лицемерно си играеше с нейните чувства. Непрекъснато филмът показваше сцени в една пропаднала среда. Това бяха нощните птици по баровете в София. Тази бедна Ани, част от българското стадо, отиде на една евангелизация, където се прокламираше, че слепи ще прогледнат, глухи ще прочуят, хроми ще проходят. Душата й беше жадна да види това. Евтиното българско стадо също тръгна към този проповедник. Тълпи и тълпи се стичаха, кой както може, до мястото. Тъпчеха парка, тревите. Проповедникът крещеше не както подобава на един смирен Божий служител, но с луди жестикулации, че Исус ще ги изцели. Какво кощунство, каква подигравка с Божието Слово, със Спасителя на света! Инвалидите гледаха със сълзи на очи, дали и те не ще проходят, дали Исус ще ги види как се молят и силно желаеха това. Каква манипулация с Божия Син! Евангелизацията свърши. Уж изцелен беше само един. Ани си отиде разочарована. Тя тръгна отново по нощните заведения.
Една силна сценка, която разтърси моята съвест и душа, а може би и цялото общество събрано в залата. Ани потърси тоалетна и една от нощните птици я придружи до там. Остави я и зачака отвън. Но се появи пропаднал тип и на мястото, където чакаше нощната птица, се започна най-животински секс с всички подробности, но прави. Ани започна да вика от тоалетната, но кой да я чуе? Животните са си животни, наподобяващи кучетата по улиците. Ани се мъчеше и стенеше, докато падна до чинията и така лежа дълго време. Накрая животните “човеци” се наситиха. По едно време се сетиха за Ани и я извлякоха от тоалетната и поставиха на количката.
Но ето, че дойде един щастлив ден, в който тя проходи. Появи се едно стройно и хубаво момиче. Но за какво ли беше всичко това? Ани беше свикнала да ходи по нощните заведения. Всеки я гонеше да я обезчести и да я има. Навярно тя се питаше: “Къде е чистотата на любовта, на душата, на смисъла на живота, на вярата в Бога?”.
За това ли са инвалидите, за да се подиграват с тях? Защо българската кинематография и телевизия смятат, че инвалидите са все по нощните заведения? Защо смятат, че те са толкова пропаднали, та нямат други по-възвишени идеали? Като евтино българско стадо, измъчвани от физически страдания, сега върху инвалидите се натрупват и душевни чрез обидата нанесена им от филма.
Събудете се инвалиди и вие българи! Не бъдете неразумни и не вярвайте на всичко, което ви се поднася и на всеки, който ви манипулира и мами сега, в красивата, но бедна и ограбена родина България.
23.12.1993 г.
Беше
хубав слънчев ден през октомври 1993 година. Пътувах в един от
автобусите на София. Бях уморена и седнах задъхана на седалката. Огледах се и видях, че
автобусът не беше
пълен с хора. На две от седалките бе седнало младо семейство с едно пухкаво
русокосо детенце в количка. То подскачаше щастливо и радостно в количката, като в малките
си ръчички държеше
една хубава червена ябълка. Опитваше се да я захапе, но тя беше голяма и
твърда. Всички спътници в автобуса наблюдавахме тази хубава картина на това
мъничко и щастливо същество,
създадено от Бога. То с чиста радост и усмивка се обръщаше и отговаряше
на нашите закачки. Но изведнъж ябълката падна от мъничките му ръчички и започна
да се търкаля по
мръсния под на автобуса. Детенцето я гледаше и въздишаше, но родителите не
пожелаха да я вземат. Та тя бе вече толкова мръсна! Всички
гледахме как ябълката се търкаля по пода ту към една, ту към друга седалка.
Мина и покрай моите крака, удари
се в обувките ми и отскочи на другата страна.
Детенцето също я гледаше как все пътува и пътува, като пътник без билет. Накрая
тя се спря под една седалка,
остана там и не помръдна повече. Навярно тази ябълка разбираше нещо? На
седалката седеше слаб, възрастен
мъж в чист и спретнат костюм - изглежда беше
пенсионер. Той погледна
пътуващата ябълка, наведе се и я взе. Поогледа се виновно. В този момент
аз си помислих, че той ще я върне на
мъничкото русокосо детенце. Но не. По лицето му
личеше, че в него
бушува някаква душевна борба на съвестта. Дали да върне ябълката или ....
Автобусът спря. Мъжът стана бързо и слезе на спирката. Заогледа се плахо наоколо. Аз го
наблюдавах внимателно.
С ръкава на сакото си той позабърса ябълката и я заръва жадно, жадно, сякаш
не бе виждал друг път такава червена ябълка.
Явно,
това бе гладът сполетял и него в нашата страна. Гледах и нещо ме
измъчваше в душата. Питах се: какво става с нашата мила Родина
България, дарена от Бога с изобилие от ябълки и много други природни богатства? Гледаме
ги по витрините, по пазарите и смирено навеждаме глави към земята. Нямаме пари. Ние,
пенсионерите, сме обречени на недояждане и отчаяние. Това навярно
бе постигнало и този пътник в автобуса.
17.01.1994
г.
Ти,
Българино, който и да си, където и да си по света, чуй и прочети това, което ти
пиша. Не отминавай, спри и се ослушай!
Пътувахме с кола из родината ви, България. Тръгвайки от София към Бургас минахме през Гълъбец. В полите на Стара Планина, към Буново, видяхме овчар с ямурлук подпрян на гегата си и пасящ стадо с овце. Около него се въртеше верният му другар, кучето. По едно време из балкана се понесе чудната песен на кавал. Овчарят свиреше ли свиреше с цялото си сърце. “Кавал свири на поляна, на поляна край горица, млада хубава Стояна търчи с менци за водица”. Спряхме да послушаме ехото на песента отекващо чак до Мургана. Какво блаженство, каква радост изпитахме в душите си.
Продължихме. Минахме Козница. Стара Планина и Средна Гора ту се
приближаваха, ту се раздалечаваха. Между тях се виеше Тополница, чиста и бистра
като сълза. Минахме през Клисура, където видяхме топчето на Боримечката, а след
това и през Карлово, Сопот, Калофер. От там сякаш ни поглеждаха Вазов и Ботев.
Душата те кара да се възвисиш и да усетиш силата на тези герой като Левски. “Не
се боря за царство, но за свобода на всички народи”. ???Та нали така е казал и
Христос преди 2000 години: “Царството ми не е от този свят. Моето царство е на
небето”. ???Всичко това ни омая с голямата си красота и със силата и величието
на героите за свобода.
Навлязохме в Розино, Казанлък. Изведнъж ни пое полъха на рози. Ти, Българино, нима не си усещал божественото благоухание на розовите полета в този край? Едва ли ще намериш някъде по света такава красота. Не напразно Бай Ганьо е натъпкал в пояса си мускали с розово масло и тръгнал из Европа. Като свършил мускалите се върнал обратно, защото бленувал за Казанлъшките рози. Въпреки нежеланието ни да се разделим с розите и аромата им, продължихме към Сливен. Величественият Сливенски Балкан ни омая с чистия въздух. Пътувайки видяхме избуялите житни нивя. Класовете се люлееха и сякаш ни се покланяха и ни казваха: “Не бойте се, ние ще ви дадем насъщния хляб. Не ни оставяйте неожънати. Не бягайте по далечни страни. Ние ще ви храним още дълги години, докато Бог държи земята”. Продължихме към Карнобат, Айтос и ето ни в Бургас – слънчевия град на Черно море, изправил се със своите сгради, пристанища, кораби, лодки. Вълните от морето се разбиват в брега донасяйки шепота на рибите. Ти навярно си пътувал покрай морския бряг и си стигал до фаровете на Созопол, продължил си до Приморско, та чак до Ахтопол. Но може би ще искаш да си спомниш за Слънчевия бряг стигайки до Варна – царицата на Черно море, оживена от моряци, деца и жени опърлени от слънцето и морската вода.
Ако пък речеш да тръгнеш по Дунава, която е толкова голяма, с кораби лодки и рибари. Преминаваш Русе, Лом, Свищов и стигаш до Козлодуй. Ти знаеш кой е пътувал с кораба “Радецки” и е стъпил на родна Българска земя. Това е бил Ботев с четата си. Но не забравяй, че и хан Аспарух е дошъл оттам и е основал България. Не забравяй, че си българин! Спомни си и за Търново, древната столица и за цяла северна България.
Но ако тръгнеш на юг, стигаш до високата Рила планина с вековния Рилски манастир. Минаваш Пирин с Банско и Петрич. Но какво да кажем за Родопите, където са се сгушили малки селца със запазен бит от нашите деди. Бистрите води на реките, вековните борови гори на тези величествени планини. Где ще ги найдеш другаде, ти Българино?
Може пък да поискаш да отидеш в Пловдив, който е разположен на седемте тепета и ти напомня за мострените панаири. Нима ти забрави и красивата столица София. Ами Витоша, която е възпята от наши поети? Спомни си за Бялата вода, Златните мостове, хижите Кумата, Тинтява, Алеко и стигнеш до Черни връх, където отвисоко видиш София със златните кубета на величествения храм Александър Невски.
Всичко това ти напомням Българино, където и да си, който и да си, да
чуеш и прочетеш, сърцето ти да забие силно, силно по милата родина България. Тя
е възпята от Емил Димитров с “Моя България”. Ние българите, макар и сиромаси,
останахме тук в родината. Протягаме ръцете си към вас, българи от всички краища
на света и ви зовем: “Върнете се при нас, ние ви обичаме, вие сте наши деца –
дъщери и синове, чада на майка България. Родината има нужда от вас”.
06.03.1994 г.
Един
ден бях в дълбоки размисли за моя живот. Що съм сторила, та тези физически изпитания
налитат върху мен? Те се трупат едно след друго без да отминават.
Болки в ръце, очи, сърце и ... Молех се на Бога сутрин и вечер. Ходех на
църква редовно. Дори водех сестрински уроци. Четях Словото с голяма дълбочина.
Обичах братята и сестрите. Ако е имало някога недоразумения съм искала прошка.
Обичах да благовествам за
Бога. Говорех за Исуса навсякъде - по автобуси, болници, по опашки - без да се смущавам.
Говорех на колеги. Подарявах евангелия и брошури. Посещавах болни и се
грижех за тях, колкото имах сили. Никога за нищо не се скъпях. Готова бях
да дам онова, което беше последно в мен, или казвайки “залъкът от устата си”.
Но изпитанията все налитаха върху мен, трупаха се. Мълчах, с мъка понасях
болките. Не обичах да споделям много за моето състояние. Таях и мълчах. Но на
лицето ми беше изписано, че аз нещо страдам. Запитваха ме сестри и братя: Какво
става с тебе? Рядко откривах моето състояние на някого. Дните минаваха и
болките стояха по моето тяло. Нямах отговор. С мъка вършех домакинската работа,
пране, готвене. С мъка пазарувах и носех тежките торби. Работех без да спирам
всичко, което се налагаше, но по-мудно, по-бавно, защото имах болки. Всички
лекарски процедури изпълних - и външни, и вътрешни, дори и народна медицина, но
без резултат. Мълчах, стенех. Не се усмихвах. Не се радвах на нищо. Само като
един войник изпълнявах всичко, но без желание и с мъка и болка.
Докато
един ден дойдоха у нас един брат и една сестра на гости. Говорихме върху
Словото надълго и нашироко. Говорихме за седемте църкви и, че ние сега се
намираме в лаодикийската църква, където има охлаждане. Говорихме също за
грабването, кога ще стане и кои ще бъдат грабнати. Всички тези въпроси много ме
вълнуваха. Стараех се да живея християнски живот. Но когато чух от брата, че
има пет момента (пет точки), които трябва да спазвам, тогава аз видях себе си,
че не съм достойна в някои от тях:
-
Да искаме прошка от всички;
-
Да благовестваме Словото Божие;
-
Да опазим Словото от Битие 1 до Откровение 21;
-
Да живеем, както е живял Христос, независимо от църквите;
-
Да имаме търпение и дълготърпение.
Върху
всичко това сравних себе си: къде стоя аз, какво не съм опазила? Братът допълни
“Да нямаме ГНЕТ”. Аз се сепнах, сякаш се събудих от сън. Какво значи братко
това “ГНЕТ” - да не се гневя ли? Той отговори много подробно: “Нещо да те
измъчва в мислите, в душата - обидата, мъката, горчивината към брат или сестра
за минали и сегашни неща. Ти си му простила. Разговаряш с него, общуваш, но
имаш горчивина в душата си или, както мечката е казала: “Раната заздравява, но
тежката дума оставя рана в душата ти”.
Братът
и сестрата си заминаха, но аз дълго мислих върху тази дума “ГНЕТ” - измъчване
на душата. Тогава като на филмова лента видях моите мисли, които непрекъснато
ме измъчваха спрямо братя и сестри – за обиди, отбягване, студенина, лицемерие,
нахалство, сребролюбие, гордост, надменност, без любов, липса на самарянство,
двуличие, користолюбие и т.н. Ежедневно се сблъсквах с някои от тези
недостатъци и не можех никога да си отговоря сама на тези измъчващи ме мисли.
Питах се: “Какво да правя, щом в църквата ги има тези недостатъци, тогава аз
къде да ходя?”. Но ето, че дойде за мен щастливият ден с верния отговор: да
имам търпение и дълготърпение към всеки - било вярващ или не. Нищо да не
измъчва мислите ми в душата, било обида, мъка или горчивина. След като аз с
уста съм простила на брата и сестрата обидата, горчивината, то да не задържам
това повече в мислите си, а да изкореня из основа от сърцето си всичко, което
ме гнети. Да простя с уста и със сърце на всеки човек на земята. Сега разбрах,
че молитвата ми ще бъде чута от Господа, защото с уста простих, но и в мисли и
със сърце простих. Благодаря на Бога за това откровение.
06.03.1994
г.
Беше Велики Петък на 29 април 1994 година. Вечерната служба в молитвения дом на Подуене беше започнала. Всеки мирянин слушаше със страхопочитание словото от евангелието на Йоана 19 глава за разпятието на Божия Син. Думите на пастор Румен Борджиев кънтяха в салона. Изпълниха се няколко песни за разпятието на Христа: "Христос на кръст разпнаха и с гвоздеи приковаха...", "Жестока бе смъртта, ужасни болките, велика любовта към нас тук грешните...".
Сърцата на миряните се свиваха от тези ужасни думи. Щом приключиха песните, пасторът наново застана на амвона, с треперещи ръце вдигна един лист и със задавен глас каза:
"Мили братя и сестри, аз преди две седмици бях приготвил проповед за този Велики Петък. Но в мен сега нещо стана, взе да бушува. Святият Дух ме засегна и аз ще говоря това, което сега дойде в моето сърце. Като наблюдавах вашите лица, натъжени и сломени, някаква душевна болка взе да ме гнети. Навярно аз като пастор на това Божие стадо нещо съм съгрешил и не съм достоен да стоя тук пред вас, като ви гледам тъй натъжени. Навярно вие имате физически и душевни болки та сте така сломени. Но мили братя и сестри, Христовото тяло го разпъваха в този петъчен ден преди 2000 години на грубия кръст заради моите и вашите грехове. Но аз сега се чувствувам много виновен пред вас, защото в този час видях себе си, че съм много грешен. Има много неща в моя живот, които едва сега видях, че са грехове, които наново забиват гвоздеи в тялото на Христа. Мили братя и сестри, ако някого съм обидил, огорчил или пренебрегнал, простете ми...".
Думите на пастора кънтяха с плачевен тон в салона. Миряните също почувствуваха, че тук Святият Дух действува с разкаяние, както в пастора, така и в тях. Всеки един усети, че днес е нещо по-различно в тази служба. Сърцата се разтопяваха, имаше разкаяние и болка от сторените грехове. Ледът, който беше сковал много миряни и пастора, взе да се топи. Изведнъж Святият Дух се вля във всеки брат и сестра с изобилна топлина, с някаква особена милост, състрадание, любов и обич към ближния. Святият Дух изливаше все повече своята благодат върху хората тук. Всички разбраха, че не трябва да забиват нови гвоздеи в тялото на Христа със своите грехове, но да простят на брата и сестрата и се пречистят от святата любов, която Христос имаше на кръста. Настъпи оживление и радост изпълни сърцата и душите на миряните. Та Христос присъствуваше сега в молитвения дом на Подуене в София. Каеха се миряните, каеше се и пастор Румен Борджиев.
Слава на Бога за това богослужение!
30.04.1994 г.
Ей, тръгнал ми щурчо на бал,
Оставил той свойта
цигулка,
Калинката с
пъстрия шал –
Повел я, сякаш е булка.
Качили се те на файтона,
Шпалир направили всички,
Изпратили тази кокона
С последни скътани парички.
30.05.1994 г.
Вървях по улиците на столичния град. Погледът ми
се спираше
на хора натоварили на гърба си по един чувал, ровещи в кофите смет.
Обземаше ме особена тъга. Те ровеха с пръчки, търсейки нещо: хляб, дрехи
и каквото им трябваше. Ровеха се
деца, ровеха се жени, мъже, но предимно бяха
стари хора, одърпани
и съсипани. Вглеждах се в лицата им, дали не са люде от малцинството? Но не,
между тях имаше съвсем интелигентни хора. Тъгата ми растеше все повече и повече.
Изведнъж се спрях до една кофа и какво видях!
Една възрастна жена съсипана от мъка, ровеше в кофата. До нея стоеше едно пухкаво бяло
кученце, като малко агънце. Тя изрови коричка хляб и му я подаде. То я налапа
сладко, сладко и загледа жената с милите си очи, сякаш й казваше: “Мила
приятелко, дай ми още малко”. И така, те ровеха по кофите и вървяха неразделно. Аз си
помислих, че навярно това кученце й беше другарче в живота и някаква утеха.
Вървяха безмълвно по улиците
на града търсейки насъщния хляб.
Но ето, че на една от улиците спря луксозна
кола. От нея
изскочи млад мъж, който извика силно: “Сузи!”. Кученцето щом чу гласа, навярно
му беше познат, веднага се втурна към младия мъж, който започна да го прегръща мило и
нежно, сякаш бе
изгубил собственото си дете. Човекът се опита да влезе в колата с него, но то
скимтеше и се дърпаше. В един момент то се отскубна от ръцете му и за миг отиде при
старицата, застана плътно до нея, ближейки краката и одърпаната й пола и с насълзени очи, сякаш
казваше на младия човек: “Като вземеш мене вземи и нея - и тя се е загубила”. Младият
човек сякаш разбра
и каза: “Сузи, тебе аз ще взема, защото се беше загубила, но нея не я познавам
- тя не е загубена”. Грабна кучето, насила го вкара в колата, остави старицата,
като дори и петаче
не пожела да й даде и тръгна. Кучето застана на задното стъкло на колата,
гледаше своята мила приятелка и жално, жално скимтеше.
Старицата остана пак сама ровейки се в кофите за
смет, изоставена
и ненавиждана от хората. Тя сякаш си мислеше: “Ако аз сега бях като
Сузи щяха и мен да вземат в колата и
да ме обсипят с много грижи и любов”. От очите й
закапаха сълзи
и тя продължи пътя си с една единствена утеха в душата, че Бог няма да я
изостави. Тя ще бъде като бедния Лазар, който ядеше трохите от трапезата на богаташа.
27.06.1994 г.
Беше 4-ти януари 1995 година. Студен януарски
ден. Снегът затрупваше гори, планини, долини, села, градове и столичния град.
Бях решила да си налея вода от някъде, минерална, та нали съобщаваха по радио и
телевизия, че чешмяната вода,
която беше тъй дефицитна, имала манган и желязо. Мислих, мислих къде да отида
слушайки за опашките и побоищата
по минералните извори в София, където се чакало
денонощно. Реших
да отида на извора при църквата “Петър и Павел” сутринта рано, та дано чакам
по-малко. Снегът беше изобилен,
затрупваше улиците, имаше поледица, ходеше се
много трудно. Добрах
се до извора, до който се слизаше надолу по стъпала. Погледнах опашката - не
беше тъй голяма. Застанах с една тубичка в ръка и търпеливо зачаках реда си.
Течеха само три чучура
(другите бяха развалени) оформени с по един втъкнат в каменната зидария
маркуч и с по една кофичка от сок, но и от тях водата цъцъркаше
така, сякаш се цедеше ракия от казан. Но нали човек трябва да живее с вода и хляб та
всички чакаха търпеливо.
На два от чучурите наливаше един як и охранен българин с големи
туби. Питаха го защо му е толкова вода и отговорът беше: “Да си имам”. Останалите хора от
опашката чакаха на единия чучур (кофичка).
Но ето, че по едно време се зададе една млада жена
с едно малко шишенце. Застана и каза: “Мили хора, дайте ми да си налея това шишенце.
От два дни не съм
пила, а пък отивам на работа. Умирам да си пийна водица”. Якият българин като чу
извика: “Голяма работа, че ще умреш.
Толкова хора умряха та и ти да умреш не е голяма
работа - света няма да се свърши”. Жената стъписана от жестокия и брутален
отговор каза: “Господине, то ние всички ще умрем, но нали имаме болежки. То да
не болеше нямаше да дойда”. Той обаче не спря да изригва като вулкан горчиви и
тежки думи. Старите хора, които чакаха на третия чучур, кой с патерици, кой с бастун, кой с
превързано око, слушаха жестоките думи на този як българин, сърцата им се
стопиха и казаха с умиление
на жената: “Госпожа, налей си от при нас това
шишенце, ние ще
ти отстъпим”. Жената ги поогледа плахо и направи няколко крачки до чучура, за
да си налее. В това време ругатните на жестокия българин не спираха. Жената си наля
бистрата водица, обърна се към възрастните хора съсипани от тежкото бреме на живота и каза:
“Благодаря ви мили хорица, Бог да ви благослови, че показахте любов искрена към
ближния”.
07.01.1995 г.
Телефонът
иззвъня много рано сутринта. Една от
координаторките се обади и каза: “Ставайте,
събудете се!”. Ние вече
бяхме станали. Приготвихме
се бързо, облякохме се официално
и потеглихме с колата. Софийските улици бяха по-спокойни през тази ранна утрин на 13
май 1995 год. Пристигнахме пред II
Евангелска петдесятна църква. Улицата почти беше
празна от коли. На
вратата ни посрещнаха семейство Иван и Стела Антонови. Те подреждаха нещата в
молитвения дом. Та нали тази служба щеше да бъде по-различна от всички обичайни. На
масата се подреждаха книги
от Джони Ериксон и други, които бяха за хваление на Господа Исуса Христа. Постави
се маса, където щяха да се посрещат
гостите със заявки. На амвона се постави една
малка масичка необичайно
от друг път. На дясната стена бяха залепени надписи за глухи. Всеки от
координаторите работеше с вълнение и една скрита радост. Та нали тук ще се посрещат братя
и сестри с колички,
патерици, слепи и глухи. Това бяха същите тези координатори, които с
искрено желание преди месеци пожелаха да се включат и работят за
новосформираната асоциация за инвалиди вярващи в Исуса Христа от всички кътчета на
нашата родина България.
Работеха неуморно, безропотно,
безкористно за изпращане
на покани, заявки, организиране на най-трудното - превозването на инвалидите
до хотелите на столицата и сутринта до църквата. Работата беше разпределена много
разумно по групи. Едни
се грижеха за посрещане, младежка група за пренасяне на количките, група за
прехраната през този тържествен ден, група за изготвяне на програмата
и всичко беше в ред и дисциплина, защото служеха на Господа.
Започнаха
да идват милите братя и сестри. Макар, че бяха физически наранени,
лицата им светеха от радост. Та този
тържествен ден беше посветен на тях. Те бяха
поканени, както е писано
в Лука 14:23: “За да се напълни къщата ми”. Най-отпред се наредиха количките и
то така прилежно, че да не пречат на
минаващите.
В
9 часа сутринта сестра Стела откри конференцията. Това беше първа национална
конференция за църквата и инвалидността със мотото: “Не чрез сила,
нито чрез мощ, но чрез Духа Ми” (Захария 4:6). Това бе написано на лозунг и закачено на
стената зад амвона.
Брат Георги Гетов започна с молитва. Всички бяха на крака и отдаваха слава на
Бога. Групата на брат Румен Велев продължи с хваление. В 9.30
пастор Румен Борджиев застана на амвона, огледа присъстващите и каза:
“Мили братя и сестри, до сега в този салон виждах познати лица,
но сега виждам непознати. Това много ме вълнува и радва”. Той прочете Изход 3:1-6 и 4:10
- Моисей всред къпината.
Бог Му говори: “Да изведеш людете ми”, но Моисей смутено отказва, защото има
недъг, казвайки: “Аз не съм красноречив, аз съм тежкоезичен и
мъчно говоря”.
Израел
е бил 400 години под робство в Египет. Бог търси инструмент, който да
ги изведе от Египет и да ги води през пустинята. Поглежда към земята и намира Моисей,
праведен и кротък човек,
но той отказва: “Господи, намери си друг, аз съм немощен, слаб, ти Боже си
сбъркал”. Но Бог никога не греши. Бог също избра Павел с недъг. Павел
казва: “Когато съм немощен, тогава съм силен”. Преуспяването не е чрез мускули, но чрез
силата на Бога. Когато
сме здрави ние разчитаме на себе си. Не търсим Бога. Ние казваме: “Господи, ти
стой настрана”. Но Бог казва друго: “Ти нищо не можеш да направиш, ти си слаб и
немощен”. Без Бога не можем
нищо. Не мога да говоря, не мога да гледам, не мога да тичам, но Ти Господи
ми даваш сили. ТОВА Е ИЗХОДЪТ. И така Моисей оправда Божият избор.
В
10 часа Георги Гетов изнесе подробен доклад за симпозиума в Будапеща.
Приветствие
поднесе пастор Теодор Ангелов. Думите му бяха: “Бог да благослови
всички участници”. Той прочете Йов 19:26: “Вън от плътта си ще видя Бога”. Йов беше
страдалец, както в тяло,
така и в дух. Жестоки страдания - нямаше съчувствие от хората, от приятелите,
дори и от жена си. Тя му каза: “Похули Бога и умри”. Йов се
измъчваше в душата си, нямаше надежда. Във времето, в което живеем сега,
няма състрадание към възрастните и болните. Няма желание за помощ.
Човек може да намери съчувствие само в църквата. Надеждата и на Йов не беше в света
отвън, но в душата му
вътре. Той каза: “Зная, че Изкупителят ми е жив … и един ден ще видя Бога”. Ако
обърнем внимание към здравите хора, то ние ще чуем от тях, че винаги
се оплакват - нищо не им стига. Но мили братя и сестри, инвалидите никога не се
оплакват. Джони Ериксон е
скована на количка с пълна парализа, но тя е
благовествала на повече
от 10000 души в името на Бога. Дори е засрамила много, които са здрави и
могат да ходят. Центърът на надеждата е източник на живот.
Поднесоха
се поздравления от Джони Ериксон на касетка. В поздравлението се
каза: “Бях възхитена от българската делегация: д-р Антонова, Георги,
Мариела, Анелия и майките им”. Цитиран бе Лука 14:21-23: “Идете по улиците и доведете
глухите, слепите, недъгавите,
за да се напълни къщата ми. Изпята бе и песен от самата Джони.
Започнаха
изказвания и свидетелства.
Анелия
Флорова от Плевен, член на делегацията, разказа следното: “Бях акробатка. В
момента на падането бях в пълно
съзнание. Веднага разбрах за състоянието си -
пълна атрофия. Не знаех, как ще живея по-нататък. Отидох в санаториум, където ме срещна един
човек. Той ми говори за Бога и за Библията. От този момент всичко
се промени. Вълнуваше ме Божията любов към мен. Разбрах, че съм
спасена и станах радостна. Разбрах, че името ми е записано в книгата на вечния живот.
Сестра Стела ме покани
да участвам в делегацията за симпозиума. Сега се занимавам в името на
Бога с телефон на доверието. Можете да ми пишете и да ми се обаждате по телефона”. Тя добави:
“Хора като Наташка
от Москва да има и в България”.
Георги
Гетов, член на делегацията, изпя песента: “Когато в спокойна тиха нощ
...”. Той сподели пред конференцията, че трябва да се общува с
инвалидите. Те имат терзания, в тях липсва самочувствие. Ние трябва
да им дадем импулс за живот. Да им
помагаме, независимо, в каквото и състояние да
са. Обществото ги е
отхвърлило. Той завърши с мисълта, че едно живо врабче е много по-ценно отколкото
един лъв в света, но мъртъв в греховете си.
Д-р
Стела Антонова, член на делегацията, се изказа така: “Като лекар попаднах в детска
клиника за детска церебрална парализа. Говоря на колеги за Бога.
Приех в дома си едно момче на 6 години, което беше изоставено с
детска пареза. Сега го гледам и лекувам. Но се появиха тежки моменти
в живота ми, изпаднах в депресия. В този момент на моите преживявания дойде поканата за
симпозиума в Будапеща.
Казаха ми: “Заеми се с тази работа”. Аз казах: “Та аз ли?”. Отговорът беше:
“Не, че ти си най-умната, но познаваш вкуса на това страдание”.
Думите на Джони са: “Аз мога да страдам още 27 години, но да
работя за Христа”. Майките на Мариела и Анелия са в труд и
непрекъсната борба. Мариела е била по 8 часа сама и не е имало кой да й даде
водица, въпреки, че е гледала шишето с вода. Струи пот са текли от челото й, но тя не
можела да ги избърше.
Но Мариела и Анелия ходят в Духа”. Стела добави: “Ако аз хваля Бога с моите
удобства, то горе в небето моята награда няма да е така голяма.
Когато брат Георги ми каза за симпозиума, това не влезе в моя ум.
По-късно приех. На 8 март 1995 година се учреди асоциацията. Започнахме с 474 лв. Нашата
цел е да помагаме на
събратята си преди всичко духовно, а когато има възможност и материално. Джони иска
да дойде следващата година да раздава колички. Нашата цел е растежа на Божието
царство”. Нейните препоръки за служение бяха:
1.
Благовестие всред инвалидите.
2.
Духовен растеж всред членовете на асоциацията.
3.
Божието ръководство за материално служение.
4.
Повече инвалиди благовестители.
5.
Повече координатори за служение с инвалиди.
6.
Средства за издаване на бюлетин, касети, брошури и др.
Стела
завърши с думите: “За това служение да има хора с чисти сърца. Но да не е както в бургаската църква,
където казаха, че нямат инвалиди - това са служители със
скръстени ръце”.
Брат
Любен Филков започна да се моли сияещ от радост.
Мариела
Въндева от Враца, член на делегацията, каза: “Добър ден мили приятели. Бог да
е с вас. Стоях на кръстопът. Моят живот беше хубав. Станах манекенка. Бях ухажвана. Бях
окичена със злато.
Имах всичко - слава, комплименти, но сърцето ми беше пусто. Бях сама всред толкова
хора. Търсех нов път. Седми ноември 1981 година бе денят на моята катастрофа. Започнаха
страданията. Писах
във вестник “Кураж”. Търсех приятели. Д-р Антон Иванов ми изпрати книгата
“Джони” и ми каза: “Защо не пишеш?”. Бог даде светлина в моя живот.
В Будапеща бях много щастлива”.
Марияна
Трифонова от библейския институт сподели: “Родена съм с недъг. Нямаше надежда
за мен. Лекарите са казвали, че на 6 месеца ще умра или ако
оцелея, то няма да виждам нито да се движа. Казали на родителите
ми: “Защо не го оставите и си родите друго дете”. След време
докторът като ме видял се учудил. Станах на 16 години, но нямах
приятели. Хората бягаха от мен. Реших да се самоубия. Приготвих
хапчета, защото нямаше надежда. Но в този момент чух глас. “Не, ти ще живееш за твоите
родители”. Аз казах: “Ако те има, Господи, помогни ми да те позная”. Заспах и
когато се събудих
аз бях жива. Запознах се със сестра Анелия. Тя ми говори за живия Бог. През
1989 година прекрачих прага на църквата. Исках да имам много, много
приятели, но и да науча Божието Слово”.
Юмгюсюн
Арифова от с. Тръстика каза: “В института в Горна баня ми направиха четири
операции. Там ми говориха за Христа и сега съм щастлива”.
Илияна
Киркова от Враца сподели: “Щастлива съм за това събиране. Имам увреждане в
зрението. Искам да уча Словото, но нямам Библията на брайл”.
Мария
Петрова от Казанлък каза: “От дълги години съм чакала да има конференция за инвалиди.
Имам вродено увреждане на сърцето. Но Бог помага. Аз живея, ожених се, имам дъщеря, а
сега и внуче. Аз исках
малко, но Бог ми даде много”.
Русалка
Янакиева от София, сияеща от радост сподели как е повярвала през 1991
година и изпя една песен.
Росина
Русева от Варна сподели: “Има инвалиди, за които църквата се грижи”.
Надка
Спасова от София каза, че десет години нямала деца. Накрая осиновила момиче, но
след време се оказало, че е болно от луксация. Бог после й дал момче,
но и то е болно. Бог й дава сили.
Брат
Румен от Стара Загора се моли за изцеление.
Групата
на брат Румен Велев започна да хвали Господа. Точно тогава аз излязох на
двора и после на улицата пред църквата. Сутринта улицата беше празна и глуха. Но сега
какво видях? Тя беше
пълна от двете страни с коли, автобуси, микробуси един до друг. Та това може да
се случи само на някоя богата сватба. Но тук беше най-богатата сватба и то божествената
сватба на невястата
в петдесятната църква в кв.“Хаджи Димитър”. Бог да благослови всички
шофьори.
Виктор
Вирчев, председател на Обединени евангелски църкви в България, цитира
Послание към Римляните 8:18-25 и каза: “Ние одобряваме това дело на тази конференция.
Ние църквите имаме съчувствие
към тези братя и сестри”.
Нено
от Варна е с увредено зрение. Той сподели, че има Библията на брайл за
слепи и може да я даде. Цитира Левит 6:12.
Вера
Опренова от София рецитира няколко свои стихотворения.
Станислав
Станчев от София каза: “Бог ме накара да се осъзная за много неща. Бях духовен
инвалид”.
Д-р
Тодор Широв каза: “Господ е с инвалидите на тази конференция”. Той
закри конференцията с молитва в 16 часа.
Скъпи
братя и сестри. Ледени стени сковаваха църквите в цяла България спрямо
инвалидите. Но днес, на 13 май 1995 година, в молитвения дом на II
ЕПЦ в София, Бог със Своята божествена ръка удари и разпука тази ледена стена и
през този процеп проникнаха божествените слънчеви лъчи на любов, помощ,
съчувствие към вярващите инвалиди. Много сестри и братя се разкайваха за своята
студенина. Святият Дух действаше силно и се носеше в цялата църква. Всички
славеха Бога - и болни и здрави в едно.
16.05.1995
г.
ДУХОВНА ВИТЕЗДА В МОМИН ПРОХОД
В
ранният следобед на хубавия и слънчев трети септември на 1995 година бях под
часовника на Централна гара София. Там беше уговорената среща на
много инвалиди от страната. Група младежи от Евангелска баптистка църква в София чакаха пристигащите влакове. Младежите бяха
изпълнителни и предани на Божието дело - те бяха дошли още в 13 часа и стояха до 16 часа
под парещото слънце.
Придружавани от своите близки започнаха да пристигат милите братя и сестри на инвалидни колички, оглеждащи се любопитно наоколо и
радващи се на красивата столица. Пристигна автобусът, който щеше да ги превози до Момин Проход за организираната от
Християнска асоциация “Нова надежда
за
инвалидите” едноседмична почивка-семинар.
Младежите започнаха да качват
първо количките, после останалите. Автобусът потегли бавно от гарата, като
се чу песента “Велики Боже...”.
Автобусът
пристигна благополучно в Момин Проход. Тук дойдоха още братя и сестри с коли и влакове. Всички бяха настанени в сградите
на Санаторно курортния комплекс. Те се радваха на красивата и чиста природа. Бяха
им назначени процедури и лечение.
През свободното време всички излизаха навън с количките, патериците и бастуните споделяйки
помежду си без притеснение
своите страдания и неволи, както и радостта от общението си със своя
Спасител.
От
своя личен контакт с тези мили хора се натъкнах на най-различни съдби:
- Момиче простреляно по невнимание и
парализирано напълно в долните
крайници. За нейна радост се намерил младеж, който се грижи всеотдайно за нея
демонстрирайки вяра и любов на дело.
- Родени били две момиченца близначета на 6-тия
месец. Едното се
развило нормално, но другото не успяло и заболяло от детски паралич. Родителите го
дали в приют, където то пораснало и станало девойка. Но Божията
любов е тъй голяма, щото се намерило
едно вярващо
момиче, което я посещавало и се грижило за нея като за своя родна сестра. Та нали
това е да обичаш ближния си както себе си (Марка 12:31).
-
Ученик на инвалидна количка. Той бил напълно здрав, но на улицата се случило
лошото от кола.
-
Момиче изостанало в ръста. Родителите избягват да го водят със себе си, но
една възрастна жена се грижи за него, като негова истинска баба.
-
Спортистка увредена при тренировка.
-
Жени изоставени от мъжете си поради заболяването им.
-
Младеж притиснат в мина.
-
Момичета ослепели при неправилно лечение.
-
Хора загубили слуха си.
Страдания,
страдания в много човешки души. Те се запознаваха и споделяха своите трогателни съдби.
Не можеше да се разбере
коя от коя е по-тежка. Казвах си: Всички те са творение на Бога, но врагът е
успял така жестоко да ги нарани. Тук те
не се
чувстваха унизени, презирани, сочени, ненавиждани от света, дори и от вярващите в църквите. Те сега бяха на
воля, на свобода.
Веригите на униженията не се стягаха около тях. Като волни птички пееха,
дишаха свежия въздух и се радваха на
природата в Момин Проход.
Вечер,
в един салон, всички имаха общение с молитви, проповеди, хваления,
свидетелства и радост в Господа. Това бяха 6 дни и вечери пълни с
изненади за тях в една наситена програма подготвена от Георги, Стела и Вера. Изнесоха
се проповеди от пастор Блажо от гр.
Левски. Брат Илия Миланов със своя състав през една
от вечерите имаше възможност да сподели своите опитности, да
благовества, да се моли за духовно и
физическо изцеление.
Всяка
вечер те сякаш се намираха в духовната Витезда – къпалнята за техните угнетени души. Песните им тихо
отекваха в нощната
тишина на Момин Проход. След приключването на вечерните общения всички
по-тежки случай бяха извозвани с коли от салона до съответните сгради. В
нощната тъма се светваха фенери, виждаха се коли и инвалиди на колички,
на които сестра Русалка особено
предано помагаше при превозването.
Това
беше време на ежедневна духовна радост. Дойде и последната прощална
вечер. Всеки искаше да каже нещо, да сподели мъка или радост на
раздяла. Рецитираха се стихотворения, пяха се песни от незрящите, от
глухите се представиха пантомими за мъдростта на цар
Соломон и за възкресението на Исус
Христос. Имаше
и викторина с въпроси от Божието слово. Там на място се даде и една скромна
вечеря. Изпяха се последните песни и всичко завърши с благодарствени молитви отправени към
Всевишния Бог за хубавите
дни прекарани в Момин Проход. На другия ден всички бяха изпратени по домовете
със съответните превози. Всеки отнесе в дома си радостта и вярата в живия спасител Исус
Христос.
20.09.1995
г.
Забързан пътник вървеше по улиците на града. Насреща му се зададе девойка в инвалидна количка с баща си. Би ли се спрял, този пътник, да помогне на бащата, който с мъка качваше и сваляше количката по високите бордюри. Милите погледи на девойката и немощният й баща се отправиха към случайния пътник и сякаш молеха: “Добри човече, помогни ни!”. Той, обаче, погледна любопитно и иронично, и отмина. Но защо го направи? Защото сърцето му бе каменно. Той дори не искаше да се докосне, за да не омърси скъпите си дрехи.
Вървяха двамината с тъга по софийските улици и търсеха магазин за храна. Влязоха в най-близкия, до който стигнаха. Бащата остави количката с девойката встрани и застана на опашката. Към момичето се отправиха любопитни и подигравателни погледи. Тя правеше някакви тикове и се измъчваше нещо. Никой не отстъпи ред, никой не помогна. Бащата стоеше със свито сърце и го обзе печал. Минаха деца и младежи, пулеха се, казано по нашенски, в момичето, но не показаха нито капка съчувствие. Така минаха няколко тягостни минути.
Изведнъж една старица с бастун застана на опашката, огледа се и видя момичето в количката. Тя наруши мълчанието и попита високо: “Кой придружава туй момиче?”. Бащата плахо се обади: “Аз съм бащата”. Старицата смело каза: “Дайте път! Не виждате ли хора! Очите ви с люспи залепени ли са?”. Опашката леко се размърда, направи път като на шпалир, бащата мина и направи покупките. Старицата покуцвайки, им помогна да излязат от магазина и продължи с тях по улицата.
Тя буташе количката смело напред като войн, без окото й да мигне. Бащата подтичваше подир тях и тримата стигнаха до дома. Тя помогна да се качат на асансьора и ги придружи до техния етаж и апартамента им. Влязоха вътре. С нейна помощ бащата свали момичето от количката и го поставиха удобно на дивана. Момичето и бащата навярно бяха сами, майката я нямаше. Те се спогледаха в недоумение, какво ли означава това внимание от страна на тази бедна старица? Тя се погрижи за тях сякаш беше майка на момичето. Попитаха я: “Коя си ти, имаш ли близки?”. Отговорът й беше: “Мили хора, и аз преживях такава съдба като вашата. Моят син беше на подобна количка, но сега е при Бога. Исус Христос ме научи да помагам на немощните, болните, куците, слепите и глухите. Защото и сам Христос, когато е бил на земята преди две хиляди години, е изцелявал болните, защото е Божий син. Аз не мога да правя това, но мога да се моля за вас пред кръста на Христа, Той да влезе във вашия дом, вие да го намерите, да се утешите и да уповавате на него. Той може да изцели вашето момиче”.
Старицата си тръгна, като остави банкнота, може би последната от оскъдната й пенсия. Целуна момичето, взе си довиждане с бащата, като каза: “Повикайте ме, когато се наложи. Аз няма да ви забравя. Ще ви помагам винаги”. Бащата и девойката се спогледаха и в тях заживя една искрица “нова надежда”, че ще имат една искрена християнка, която да им помага. Отправиха поглед нагоре към всевишния Бог и благодариха.
01.12.1995 г.
“Тогава небесното царство ще се оприличи на
десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат
младоженеца. А от тях пет бяха неразумни
и пет разумни. Защото неразумните, като взеха светилниците не взеха масло със себе си. Но разумните заедно със
светилниците си взеха и масло в съдовете
си. И докато се бавеше младоженецът додряма се на всичките и заспаха. А посред
нощ се нададе вик: Ето младоженецът иде, излизайте да го посрещнете! Тогава всички ония девици станаха и
приготвиха светилниците си. А неразумните рекоха на разумните: Дайте ни от
вашето масло, защото нашите светилници угасват. А разумните в отговор казаха:
Да не би да не стигне и за нас и за вас, по-добре идете при продавачите и си
купете. А когато те отидоха да купят, младоженецът пристигна и готовите влязоха
с него на сватбата и вратата се затвори. После дохождат и другите девици и
казват: Господи, Господи, отвори ни! А
той в отговор рече: Истина ви казвам не ви познавам. И тъй бдете, защото не
знаете ни деня, ни часа, в който Човешкият Син ще дойде” (Матея 25:1-13).
Скъпи
братя и сестри в Господа Исуса Христа, искам да споделя с вас нещо относно
християнското служение, което много вълнува сърцето ми. Ние не знаем кога ще затръби тръбата и Спасителят ще
дойде! Наблюдавам много християни, които редовно идват на богослужение, слушат
Божието Слово, четат го, но не го
изпълняват. Те са се покаяли, изповядали са греховете си, новородили са
се, но не са се отрекли от стария начин на живот. Тогава се питам що за
християни са това, когато в тях ще се намерят надменност, високомерие, гордост,
сребролюбие, завист, злоба, омраза, сеене на раздори. Те крачат по старите,
кални пътеки на света и не се отрекли от неговите съблазни, като пирувания и
суетности. Особено ярко това се вижда в жените, изразено в превзето кокетничене
и излишно труфене. Дори нещо по-впечатляващо. Ако видят възрастен човек или
инвалид, който едва крачи, за да се добере до молитвения дом, те не само, че
няма да му помогнат в трудния вървеж, но ще го погледнат с ненавист, ще го
заобиколят и ще избягат от него. А ако
вече са се настанили в молитвения дом и видят, че такъв човек влиза, те
няма да му направят място, ще го гледат
как стои с мъка на бастуна или патериците си и ще му кажат, че мястото е заето
или запазено. Явно, тези братя и сестри са
християни на думи, но не на дело, съгласно Яков 2:14-26. На тях ми се
иска да припомня стиха: “Всичко е
позволено, но не всичко е полезно” (I Кор.10:23). Или може би те знаят много добре този стих, но го
тълкуват съгласно собствения си плътски интерес. Аз питам тези хора върху каква
основа градят своето християнство? Същевременно искам да им кажа: Излезте от
света, градете своя християнски живот
върху твърда канара, та когато затръби тръбата на Спасителя да сте готови, а не
както петте неразумни девици.
А
сега нека насочим мислите си към другите християни, които аз наричам Христови,
защото са осветени от Христовата любов. Тези Христови чада слушат, четат
Словото Божие и го изпълняват. Молят се ежедневно не само за своите нужди, но и
за нуждите на своите братя и сестри. Те са покаяни, новородени и осветени. Отрекли са се от светския начин на живот.
Стремят се да живеят така, както е живял
Исус Христос, когато е бил в плът на земята. В тях могат да се видят (Галатяни
5:22) смирение, кротост, радост, мир, дълготърпение, себеобуздание, искрена любов, вярност, милосърдие. Ако някоя
сестра или брат е болен или изпаднал в беда или нищета, те ще му помогнат, ще
се молят за него. Тяхното сърце не е
заспало, но винаги е будно, очите им не са покрити с люспи, но са широко
отворени за страданията и нуждите на ближния. Те са като добрия самарянин, сърцето им е изпълнено с любов,
милост и нежност. Тези братя и сестри са
като петте разумни девици, които градят вярата си върху твърда канара, техните
светилници светят деня и нощя та щом засвири тръбата на Спасителя те са готови
да влязат с Него. Те не си дадоха от маслото, представляващо тяхното освещение,
на неразумните девици, защото то не е предмет, който лесно може да се даде на
друг.
Бог
да благослови всички ни! Нека бъдем готови, та когато дойде Спасителя да Го
посрещнем и да влезем с Него през вратата!
11.2.1995
г.
Беше неделя. След сутрешното богослужение решихме с Георги да посетим вярващите от комплекса на слепите. Приготвихме се и заминахме. Когато пристигнахме в клуба, се чу възклицание: “Ето, идат брат Георги Гетов и сестрата”. Навярно ни очакваха с голяма радост. Всички се изправихме за молитва. Те с голямо страхопочитание отправиха също своите молитви към Бога. След молитвата аз реших да говоря за Елисавета и Захарий и за раждането на Йоан Кръстител.
Мисълта ми беше за това, че Елисавета и Захарий нямаха рожба, а бяха много стари. Когато Захарий служеше в храма, Бог му се яви и му каза, че ще има син. Бог беше чул тяхната молба и им даде син, когото нарекоха Йоан. Но това беше Божий план. Йоан Кръстител трябваше да се роди, за да бъде предвестник на Исус Христос. Дева Мария беше много млада. Архангел Гаврийл й се яви и й каза, че ще роди Божият Син Исус Христос. Тези две събития, на Елисавета и на дева Мария, трябваше да се съчетаят в подходящо време. Затова Елисавета роди своя син на стари години, а дева Мария роди Исус Христос в младостта си. Бог е извън времето и Неговият план е неизменен. Той мисли и за всяка една човешка душа. Затова Бог обича и вас. За Бога няма нищо невъзможно. Молете се и чакайте.
Братята и сестрите бяха насърчени от думите изказани от Божието Слово. Душите им се зарадваха. Брат Георги Минев предложи да изсвири някои песни от песнарката със своя акордеон и в салона проехтяха звуците му. Сестрите подеха песента “Аз нямам злато, нито пък сребро”. Запяхме всички. Пееха милите души и се радваха. Пожелаха и ние да изпеем някоя песен. Георги Гетов започна песен 630 от песнарката: “Кат волна птичка искам да запея”. Слушайки със затаен дъх песента, прокапаха сълзи по техните замъглени очи. Щом приключихме, те всички казаха: “Брат Георги, започни пак песента. Ние искаме да научим и тази песен. Много ни харесва”. Започнахме да пеем отново, а брат Георги Минев веднага засвири с акордеона. Получи се нещо много мило, много близко до сърцата на всички. Песента отразяваше и тяхната мъка. Но в края на песента се казва: “И радостта в миг ще пламне, товарът ти ще снеме Той”. Слава на Бога! Те се почувстваха окрилени. Изпяхме и “Тиха нощ, свята нощ”. Никой не искаше да спре да пее. Всеки славеше Бога. Песните кънтяха в салона и отекваха в нощната тишина. Та това е най-мило и най-чисто – да бъдеш до брат и сестра в един дух, да се радваш и да славиш Бога.
Не ни се тръгваше. Това беше все едно небесно тържество с молитви и хваление на Бога. Тръгнахме си много късно, като се насърчихме взаимно – ние и милите братя и сестри.
23.12.1995 г.
Прочит:
Филипяни 4:11-13
За всичко имам сила
чрез Онзи, Който ме подкрепява
-Филипяни
4:13
През
един студен февруарски ден съпругата на мой колега бе блъсната от
кола. След като се пенсионирахме с него се виждахме много рядко. При това
напоследък той заболя и се движеше
много трудно с
патерици.
Живееше сам със съпругата си и понеже нямаха деца и други
близки ме помолиха за помощ. Посещавах жената в
болницата и докато я изпишат, а
и след това, в продължение на няколко месеца,
ходех поне два пъти в седмицата да им пазарувам хранителни продукти и лекарства
и да им помагам с каквото мога. Тъй като те живеят в друг район на града, а пък аз имам доста ангажименти в
моето собствено
семейство, настъпи момент, в който се почувствах крайно изтощена.
Веднъж,
беше в дните преди Великден, от умора бях стигнала до пълно отчаяние и отивайки на
поредната ми визита при моите познати, започнах да се моля с думите: “Господи,
каква вина имам аз та трябва
да нося и този товар?”.
Точно в този момент, като с нож ме прониза една мисъл: “Ами Исус каква вина имаше, та
бе разпнат и претърпя толкова
страдания?”.
Това ме покърти из основи. Разплаках
се, защото разбрах, че Господ ме изобличаваше за моето роптание.
Същевременно добих сили и сякаш
крила. С радост благодарих на Господа за
възможността, която ми даваше да Му послужа, да Го прославя със слово и на дело
и да явя Неговата светлина пред човеците.
Молитва:
Благодаря Ти Господи, за гдето Твоите пътища не са като нашите пътища и че ни
даваш възможности и сили да Ти служим. Вярно е словото Ти, че в немощ Силата Ти
се явява съвършено, защото
всичко е от Тебе, чрез Тебе и за Тебе. Амин.
Мисъл
за деня
С
какво мога да изява на дело Божията светлина днес пред света?
Блага
Гетова (България)
Център
на молитвата: тези, които се чувстват уморени при обслужването на болни.
(Това свидетелство е изпратено на редакцията на
ежедневното молитвено ръководство
ДУХОВНА МАННА на 29.04.1996 г. и е публикувано в съответния брой за деня
13.09.1996 г.)
Много
братя и сестри от цялата страна, поразени с най-различни физически и душевни
страдания, бяха събрани в гр. Банкя на общение с молитви, проповеди,
свидетелства. Но само какви свидетелства - силни, вълнуващи, покъртителни!
Свидетелства на радост от Божието присъствие и водителство, въпреки, че не
можеш да ходиш или да си вдигнеш ръката за да се нахраниш, че не можеш да видиш
природата около теб или пък да чуеш какво искат да ти кажат. Въпреки своите
физически ограничения те всички се разбираха чудесно, защото взаимно си
помагаха и се допълваха кой както може. В продължение на цяла седмица те
слушаха проповеди от брат Димо Врачев, п-р Румен Борджиев, п-р Теодор Ангелов и
др. Едно от свидетелствата, което направи особено силно впечатление, бе на
Тодор Койнарски, висок, слаб, но силен духом младеж, дякон в евангелска църква
“Сион” гр. Стара Загора, който сподели следното:
“Исках
да пиша за хората пропаднали до дъното. Облякох се одърпан като тях и тръгнах
по улиците да търся погрешно разбраната свобода. Но уви! Срещнах затворници,
наркомани, скитници, пияници. Исках колкото се може повече да се сближа с тях,
с цел да изживея всичко. Започвайки този живот избягах от дома. Първият ми баща
почина. Вторият ми баща се разведе с майка ми, а третият ми баща бе убит от мой
приятел. Скитах се по крайните квартали на града. Но ето, че получих наследство
от 150000 лв. и реших да изживея живота на бохемите. Купих си хубави дрехи и
тръгнах по дискотеки и барове. Но и там получих пълно разочарование. Търсех да
открия проява на истинска любов от някого към мен. Намерих едно момиче, което
ми благовести за Исус Христос - Спасителя на света. В сърцето ми се пробуди
искрица надежда. Но момичето избяга от мен. Взех да водя спорове за Фридрих
Ницше и свръхчовека. Обявих се против вярата. Един ден моя съседка ме заведе в
тяхната църква. Аз роптаех и спорех с пасторите. Веднъж, като вървях по
улицата, ме срещнаха братя и сестри, заобиколиха ме в кръг, хванаха се за ръце
и се молиха за мен, както бях в средата. Тогава почувствах силата на Бога. Той
ме посети и сне тежкия ми греховен товар. Оттогава започнах да ходя редовно на
богослужения и публично изявих пред църквата своя греховен живот. Сега съм
новороден и работя като дякон”.
Най-вълнуващият
ден от общението беше съботата, когато бе обслужена Господня трапеза от п-р
Теодор Ангелов. Най-напред той прочете Йоан 7:37-39 и изнесе проповед за живата
вода, основната мисъл на която беше, че хората в света не искат да приемат
Бога, който дава живата вода, а в стремежа да наситят жадната си душа търсят
идоли, кланят им се, правят им жертвоприношения. Но това са ровове, греховни
ровове и разпукнали щерни, които не могат да задържат водата. Някои хора търсят
пари, други власт, трети земя и други неща и въпреки всичко са нещастни и
самотни. Но когато човек е с Христа той никога не е самотен. Душата му е пълна,
защото Исус Христос дава живата вода и вечен живот.
И
ето, че дойде най-вълнуващият момент. След като се помолиха над хляба и виното,
п-р Ангелов и братята Врачев и Койнарски започнаха да раздават Господната
трапеза - тайнство, в което някои от присъстващите участваха за първи път.
Промъквайки се между инвалидни колички, патерици и други препятствия, братята с
много внимание поднасяха Господната трапеза, която се приемаше с голям мир и
страхопочитание. Всички бяха радостни и със сияещи лица - та нали Исус Христос,
когото те възпоменаваха, беше между тях и докосваше душите и сърцата им. След
всичко това имаше свидетелство за изцеление, а брат Георги Гетов представи
дългоочаквания български превод на втората книга на Джони Ериксон “Стъпка
напред”.
Наближаваше
краят на общението. Всички щяха да се разотидат по домовете си носейки в себе
си мир, радост и надежда, че Исус Христос няма да ги изостави.
14.09.1996
г.
НОВА
ГОДИНА В НОВИЯТ МОЛИТВЕН ДОМ
Както винаги и тази Нова Година решихме да
посрещнем в братско
общение. Приготвихме се и с трепет и вълнение отидохме в новия молитвен дом
на I-ва Петдесятна църква. Тъкмо
пристигнахме и се насочихме към официалния салон
разпоредителите ни
отклониха към столовата на долния етаж, казвайки, че всички трябвало да се съберат
най-напред там. Слязохме и видяхме
празнична новогодишна украса и маси заредени с
красиво подредена
храна. Около масите бяха насядали все познати братя и сестри. Нашият,
известен на всички брат Наско,
посрещаше новодошлите
и наблюдаваше да не би някой да е незачетен поставяйки нови маси и
столове. Настанихме се на свободна
маса и започнахме общение с тези около нас, с
които сме свързани
с истинска братска любов. Млади момчета и момичета подтичваха и разнасяха
храната. Почувствахме се така, сякаш се намираме на мястото, където Исус нахрани 3000
души. В един момент
брат Виктор Вирчев помоли всички за тишина и най-тържествено ни покани да
наведем глави за благодарствена
молитва, при което той помоли нашият небесен
Отец да благослови и
преумножи храната. Всички, без разлика на възраст или състояние, бяхме
свързани в общата радост заедно с нашият Господ.
Неусетно дойде времето да се качим в молитвения
салон. Точно
в 22.30 часа започна последното за 1996 година богослужение открито с молитва от
пастор Вирчев. Изпяхме “Велики
Боже”. Салонът кънтеше от
хваления. След това бе дадена думата на присъстващите за свидетелства. Мнозина станаха и
хвалейки Бога свидетелствуваха
какво Той е направил за тях през отиващата си година, като е
извършил изцеление, спасил от грехове, дал насъщния хляб, избавил
от зло. Цялата атмосфера бе изпълнена с радост, защото нашият Бог и Спасител е винаги с
нас и се грижи за нас, стига да сме
Му верни с чисти и святи сърца.
Младежите към църквата изнесоха сценка, в която
много ясно описаха
Симеон праведния, който в своята изключително напреднала възраст видя
Спасителя, като взе бебето Исус на ръце и го благослови.
Все повече се скъсяваше времето до настъпването
на Новата Година.
Когато останаха само няколко минути пастор Вирчев и братята Емануил Бозов
и Стефан Цачев застанаха тържествено на амвона, приканиха всички да се изправим и
започнаха да се молят. Точно
в нула часа пастор Вирчев обяви Новата Година, благослови вярващите и пожела
Спасителят Христос да бъде с всички нас и с народа на България.
Изпяха се още няколко хвалебствени песни.
Раздадоха се картички
със стихове от Словото Божие. Всеки с трепет искаше да прочете това, което Бог
искаше да му каже чрез Словото Си за
Новата Година.
Накрая всички се разотидохме радостни и доволни
от общението в
молитвения дом.
01.01.1997 г.
Утрото
бе свежо и се показваше синьо небе. След мъчителната и тежка зима дойде Март. Това ни
говореше, че настъпва
красивата пролет, когато всичко се раззеленява и цъфти. Пойните птички
започнаха да чуруликат.
Бе
неделя, втори Март. Семейството ни с благоговение влезе в църква - та
нали щеше да има Господня вечеря. На
амвона застана пастор Румен Борджиев. Всички се
изправихме за
молитва и изпяхме “Свят, свят, свят Си ...”. Пасторът обяви, че ще говори за
канарата Христос (Изход 17 гл.).
Проповедта започна с излизането на евреите от
Египет, минаването
им през Червеното море и продължителното пътуване през пустинята. Бог им
даваше за храна манна и пъдпъдъци.
Евреите виждаха всичко това, но пак се
съмняваха, че Бог е с тях.
Поискаха да пият вода, роптаейки против Моисей, че ще ги измори в пустинята.
Но Христос не беше ги изоставил. Той
им беше добрият пастир, истинската лоза,
светлината на света, Той им беше скалата, канарата.
Пастор
Румен говори ясно, силно и вълнуващо. Канарата е нещо здраво, пази от
бури, дъждове и който се скрие в нея
няма да се повреди. Тя е нашата надежда. Животът
ни е постоянно
катерене по планината. Канарата е като източник на вода. Бедуините
пътуват постоянно през пустинята. Те търсят канара, за да си
налеят меховете.
Сега
всички живеем и пътуваме през пустинята. Светът е без любов, без милост
и въпреки всичко ние пътуваме.
Канарата Христос се движи постоянно с нас в тази
пустиня.
Когато
Моисей пътуваше с еврейския народ те постоянно роптаеха - сега искаха
вода. Моисей застана пред канарата
разгневен, удари с жезъла веднъж, втори път.
Потече вода, бликна
в изобилие. Но Моисей направи най-голямата грешка в живота си - той удари
канарата, която беше самият Христос.
Бог го наказа и Моисей не видя ханаанската земя.
От удара на Моисей
от канарата се отломиха парчета, които се сгромолясваха с гръм надолу. Той трябваше да
застане пред канарата
и да се моли за вода, защото Христос е винаги там, където Го призоваваме
в молитва. Брат Румен бе силно
развълнуван от образното представяне на ударите
на Моисей върху канарата, с които се причиняваха болки, страдания на Христос. Дух на
разкаяние силно развълнува пастора и той задавяйки се, през сълзи, едва продължаваше
проповедта. Той каза:
“Братя и сестри, и аз често удрям канарата Христос с моя живот, моите
грехове и недостатъци в моя характер. Достатъчно страдания е понесъл Христос: удари с
камшици, трънен
венец на главата, капки кръв и пот смесени са капели от челото, тялото Му е
било разпнато с гвоздей. Всичко това
Той е понесъл заради нашите грехове. Братя и сестри,
ние не бива да удряме канарата, а да застанем коленичейки пред Него и да се молим за
прощение на нашите грехове”.
Божият
Дух действуваше над пастор Румен, а от там и над цялата църква. Много
кърпички се изваждаха, за да се
избърсват насълзените очи. Всички се пречистваха
чрез проповедта
и в покаяние искаха прошка за греховете си.
Започна
да се раздава Господната вечеря, но всеки вече знаеше, че канарата
Христос е с нас в църквата и във всяко едно сърце. Всички прави на крака взимаха от хляба
и виното, но
вече пречистени, умити и опростени от Христовата кръв. Сякаш всеки премина
през една духовна къпалня, за да застане пред канарата Христос и да вземе святата
Господня вечеря. Бог
да благослови вярващите и пастор Румен Борджиев за това боговдъхновено слово.
02.03.1997 г.
ПЕТА НАЦИОНАЛНА
КОНФЕРЕНЦИЯ НА
БЪЛГАРСКИЯ ХРИСТИЯНСКИ
МЕДИЦИНСКИ СЪЮЗ
На
6-ти Юни 1997 год. пристигнахме в гр. Банкя за годишната национална конференция
на БХМС. Въпреки неприветливото дъждовно време успяхме да намерим почивната станция на
База N:3.
Там ни посрещнаха
организаторите. Вечерта, като начало, бе организирано общение между
участниците в конференцията, където всеки имаше възможност в една
задушевна атмосфера да се представи и да даде своето кратко свидетелство.
На
следващият ден конференцията започна своята официална дейност в заседателната зала
на почивна станция “Жеравна” с молитва и хваление. Много тържествено председателят на
БХМС, д-р Широв, откри конференцията.
Той отвори Библията, прочете Пс.107:20 – “...изпраща Словото Си и ги
изцелява...” и между другото каза: “Любовта Христова да е с нас сега и през
цялото време на конференцията. Божието Слово ни учи да се молим, да
бъдем Христови ученици и как да лекуваме. Ние лекуваме тялото, но
човешката душа е тайна за нас”. Той продължи с думите: “Медицинските
работници с любов и всеотдайност да лекуват и да помагат на
пациентите. БХМС е съюз на Божиите чада”. Той цитира Йоан 17:7: “Всичко що
си ми дал е от Тебе. Аз за тях се моля, не се моля за света”. След
това д-р Ангелова представи гост-говорителя на конференцията, д-р
Кацаркас от гр. Солун, който отклонил някои свои международни
задължения, за да дойде при нас. Той каза: “Мили приятели, привилегия е
за мен да съм в България. ... Кои са най-важните личности тук - президента ли,
министрите ли или някой друг
магистрат?
Не - за мен това са хората, които са с Христа”. Той разви речта си върху
текста от Божието Слово намиращ се в Марка 4:35-41, който описва
пътуването на учениците всред бурното море, докато Исус спеше.
Тази история се характеризира с три момента: “Да минем на отвъдната
страна”, “Оставиха народа” и “Вземат Исуса в ладията”. Но ето, че
се вдигна буря. Учениците не можаха да се справят с тази ситуация и затова извикаха Исуса,
който спеше. Тук се разкриват
три основни грешки на учениците:
-
Те проявиха самоувереност разчитайки на своя опит, пренебрегвайки
всемогъществото на Исуса, като Го смъмриха с думите: “Учителю, не те ли е
грижа, че загиваме”.
-
Те преувеличиха нещата - та могат ли те да загинат след като Исус е с тях?
-
Грешка беше поначало факта, че те Го оставиха да спи – може би, за да си
кажат някои неща, които не биха били приятни за Господа.
Д-р
Кацаркас цитира Йоана 15:5: “Отделени от Мен не можете да сторите нищо” и
Филипяни 4:13: “За всичко имам сила чрез Онзи, който ме укрепява”.
След
обедната почивка, на следобедното заседание, д-р Кацаркас говори за медицинската
етика и морал, които се определят главно от два фактора. Първият
фактор е описан в Хипократовата клетва, а втория се определя от християнството. Тук бе
подчертано, че медицинското
обслужване трябва да е безпристрастно независимо от пола, материалното и
социалното положение на пациентите в обществото. На основание Битие
1:26 всяко човешко същество е еднакво ценно пред Бога. Затова, в
съответствие с Деяния 20:35, лекарите са длъжни да помагат еднакво на
всички немощни. Във връзка с морала и етиката в медицината д-р Кацаркас даде един подходящ пример:
“Един
възрастен човек на около 100 години се разболял и постъпил в болница. Един ден
лекарят му казал, че няма никаква надежда за него и днес ще умре. Тогава болният поискал да му се изпълни
последното желание, което било да повикат един адвокат. Лекарят осигурил
адвокат и двамата влезли в стаята при болния. Последният казал на адвоката да
седне до него от дясната му страна, а на
лекаря - от лявата му страна. И така минало доста време без нищо да се
случи. Накрая лекарят попитал: “Но какво
ще правим?”, а болният отговорил: “Нищо”. “Но тогава защо ни повикахте?”
попитал лекарят. Старият човек отговорил:
“Докторе нали Вие казахте, че днес ще умра и тъй като аз съм християнин
искам да умра като Христос между двама разбойника”.
Беше
подчертано, че в медицинската
практика съществуват легални, но неморални дейности, както и нелегални, но
морални дейности. Във връзка с това се проведе оживена дискусия.
Имаше изказвания:
-
Д-р Зарев, стоматолог от Петрич, който е и ръководител на евангелска църква,
прочете псалом 41:1: “Блажен оня, който прегледва немощния...”. Питали
го защо толкова се грижи за пациентите си, а той отговарял, че те са
човеци.
-
Д-р Ангелова разказа накратко историята на БХМС, която е основана през 1991
год. Най-характерното в настоящата конференция е, че има много млади
хора, които искат да работят на местата си в здравните заведения
като вярващи християни.
-
Д-р Димитрова говори върху Яков 2:17: “Вярата, ако няма дела, сама по себе си е
мъртва”.
-
М.с. Гинка Лазарова разказа за своето посещение на международна медицинска конференция
в Полша под мотото “Стани свети”. Тя подчерта, че медицинските
работници трябва да светят на работните си места.
Имаше
и хваления с песни и музикални изпълнения.
В
края на втория ден от конференцията се състоя учредително събрание на новото
сдружение “Милост”, което се обособява като дъщерна организация на
БХМС и има за цел практическо приложение на християнските
добродетели. За председател на сдружението бе избрана д-р Благодатка
Ангелова.
Сутринта
на 8-ми Юни д-р Кацаркас изнесе проповед за това как да устоим във вярата. Той
цитира Йоан 13:36-38, Марка 14:54 и Йоан 18:18, като подчерта трите основни предпоставки
за духовно падение. Първо
посочи самоувереността на Петър, който си мисли, че знае повече от Исуса. Второ, Петър
следвал Господа отдалеч. Подобно много християни искат да следват Исуса, но “на
безопасна дистанция”. Трето,
Петър стоял със слугите да се грее, т.е. той бил
сред хора от низините
на света. Така и много християни си мислят, че ще могат да устоят посещавайки
най-различни непристойни заведения.
Накрая
имаше отново хваления и музикални изпълнения. Д-р Широв благодари на
участниците и закри конференцията с молитва.
През
цялото време се чувстваше полъха и присъствието на Святият Дух. Лицата на всички
грееха от радост, че са намерили истинското служение като Божии
чада в медицината.
10.06.1997
г. Блага Гетова, Георги Гетов
Едно
от седемте слова изречени от Исус Христос на кръста беше: “Жено, ето син
ти”, а към ученика: “Ето майка ти”. Те разбраха Неговото послание и от този ден нататък
Йоан взе Мария
в своя дом и се грижеше за нея с подобаващата се почит, като към родна
майка (Йоана 19:26,27).
Читателю,
който и да си, където и да си - в България или извън нея, прочети
тези думи изречени на Кръста
Голготски. Исус Христос беше на кръста, разпнат,
и в най-тежките мигове на своето страдание погледна надолу и видя собствената си майка.
Въпреки ужасните болки Той разбра
какви бяха чувствата на тази жена, която беше
придружена от единия
от учениците.
В
днешното забързано време ние замисляме ли се за чувствата на нашата
майка, която ни е родила? Ние сме плът от нейната плът. Тя е бдяла над нашата люлка
денонощно, докато
изречем сладката дума “мамо”. Коленичила е пред нас, когато сме били болни
и се е молила на Бога. Когато сме
поотраснали, грижите й не са престанали: на
училище, в казармата
или университета. Когато се задомим тя продължава да се грижи за нас. С
последни физически сили и средства
скътала в пазвата си тя все се грижи и грижи за
нас. Когато дойдат
последните дни на живота, “старостта”, тя е все със същата обич.
Но
читателю, ти какво направи за своята майка? Дали я прибра в дома си, в
семейството, което си създал или тя
става неудобна като казваш: “Не мога”? Даваш я в
приют, старчески
дом, където ходиш от дъжд на вятър да я посетиш, да й кажеш “майко”, а
тя от своя страна с просълзени очи да те погледне, да те целуне и ти каже “Синко”, или
“Дъще, как си
?”. Нейните чувства остават неразбрани за теб.
Или
пък се измъкваш по един уж християнски начин. Намираш й квартира,
една стаичка, маса, легло и от време на време я посещаваш. Правиш я социално слаба,
носят й храна в къщи,
помощи й дават и т.н. Ти оставаш с развързани ръце и казваш: “Грижа се аз
за моята майка, има подслон, храна,
друго не й трябва”. Но човече, който и да си, ти
не можеш да разбереш,
че тя се нуждае от твоята обич и твоята почит. Това, което си
направил не е достатъчно, защото тя ти е дарила живот на съществувание, може да ти е
преписала и къщата
си и всичко каквото има, понеже е любяща майка. Ти забравяш това. Дори
сега може да си и преуспял бизнесмен, в дома си да отглеждаш някое
куче, което няма разум и мирише повече от твоята майка. Но за мама място няма.
Има
майки, които остават на село, сам-самички, седнали пред прага на къщата да
чакат тебе със съпругата ти и децата
ти. Тя си шепне: “Дали ще се зададе колата на
децата?”. Чака дни
и нощи докато ти се сетиш за “мама”. Посетиш я за ден - два, натовариш колата
с това, което е произвела със своя
труд. Дава ти всичко и ти отлиташ обратно за
града. Но за нея
няма място в твоя дом. Тя е неудобна и неразбрана. Помисли читателю!
Идват
и по-тежки периоди за нея, изоставената. Тя е между четири стени.
Най-напред мислите й се разпиляват като морските вълни, няма с кого да говори.
Постепенно паметта й отслабва,
докато дойде страданието на така-наречената склероза. Тя започва
да върши неразумни неща. В приют не я приемат и тогава я даваш в някоя психиатрична
клиника, уж на лечение,
което не трае дълго. Набързо паметта изчезва, а и тялото също.
Читателю,
ти търсиш изгода за своя живот: да избягаш от своята майка и баща, да ги
оставиш на
произвола на съдбата, дори да избягаш в чужбина от своята родина - майка България.
Прочети от Библията книгата “Изход” гл.20 ст.1-17 и обърни внимание на петата заповед:
“Почитай Баща си
и майка си, за да се продължат дните ти на земята, които ти дава Господ твоя
Бог”.
19.04.1998
г.
ТЕ ДАЛИ ЩЕ СЕ НАУЧАТ
НА ЧЕТМО И ПИСМО?
На
24 май 1998 год., деня на славянската писменост, бяхме поканени на концерт-спектакъл
от християнска духовна музика в кино “Освобождение” - София. Впечатлени
бяхме от сериозността на диригента Нанчо Димитров и сборния хор и оркестър от
различни евангелски и католически църкви в България. Всички бяха облечени в
специални роби. Програмата бе представена от организатора Юлиян Недков,
директор на центъра за изкуства “Арт
Иновация”,
който съобщи, че концертът е с благотворителна цел за деца с физически и
психически увреждания от дома в с. Добромирци, Кърджалийско.
В
залата прозвучаха прекрасните християнски класически произведения, като “Глория” от Вивалди, “Реквием” от Моцарт и др.
Посетителите бяха предимно от евангелски църкви. Всеки се вдълба и унесе в нещо
по-различно от сега представяните песни. Със своята тържественост, хармоничност
и съчетание хорът и оркестърът ни караха да потръпнем, като се пренесохме в
древните времена на даровитите композитори. Между отделните изпълнения Блага
Пейчева цитира стихове от Словото Божие.
По
време на антракта бе излъчен филм за състоянието и условията, в които живеят
децата. Гледах тези деца, изоставени и захвърлени от майките и бащите си, като
неудобни за обществото, за да бъдат гледани от лелките в приюта и ме обзе
голяма мъка от страданията на невинните рожби. Те не можеха да говорят, не
знаеха да се хранят. Заболяванията им бяха такива, че придаваха на личицата им
нечовешки вид. Протягаха ръчички неконтролируемо наляво и надясно, гълтаха
храната от лелките и после я повръщаха, защото в тях беше нарушено и
храносмилането. На сцената застана отново организаторът на концерта, който даде
кратко описание на приюта. В него имало 70 деца и средствата не достигали за
тях. Тяхната участ е жестока, защото по лекарски заключения те не могат да
живеят дълго. Имало вероятност около десетина от тях да бъдат спасени и да
продължат да живеят в инвалидни колички и други приспособления, които липсват.
Говорителят отправи апел към публиката да се помогне на тези нещастни деца със
средства, които ще бъдат използвани за закупуване на хранителни продукти, лекарства,
бельо и инвалидни колички.
Гледах,
гледах, слушах говорителя и от чудесната музика, която ме беше пренесла в
древността слязох сякаш в дълбочините на ада. Потресох се и си помислих как
може в този цивилизован свят да се допускат такива страдания? Сърцата на всички
присъстващи се свиха от мъка и всеки с желание пусна в кошчето сума дарена от
сърце. Обстановката в салона бе много трогателна. Хорът и оркестърът
представиха още някой изпълнения, като завършиха с оратория “Месия” от Хендел, при което
всички в залата се изправиха на крака слушайки тържествената прослава на нашия
Господ с “Алилуя”. Така концертът
завърши.
В
моето сърце проблесна лъч светлина. В нашата страна да има войнства от
благодетелни и молещи се християни, които да поемат с любов нуждите на такива
домове, та Христос, който е близо, да чуе молитвите отправени към небето като
огнени езици, да се прослави с чудеса, та да няма деца, които да не говорят, да
не чуват и да не скачат.
25.05.1998
г.
Ранна утрин. Слънцето се показва на хоризонта и огрява всичко наоколо. Пойните птички започват да чуруликат. Задава се една майка хванала за ръка своето момченце, което е с една патерица и едното си краче отмята. Те вървят бавно. Момченцето пристъпва с мъка, но и с голяма радост, защото мама го води на църква. Гълъбите прелитат над тях. То гледа и се радва. Пристигат до двора на църквата и уморени спират за момент, да си починат от дългото пътуване.
Пред църквата спира кола, от която изкача майка с едно добре облечено момченце с румени бузи. Затварят вратата на колата и се насочват към двора на църквата. В този момент момченцето вижда болното дете с патерицата, сочи го с пръст и вика: "Мамо, мамо, виж!". Майката дръпва рязко детето и бързо влизат в двора. След това влизат в църквата, майката завежда детето в стаята на неделното училище, оставя го там и отива в молитвения салон, настанява се на подобаващо за нея място и започва да чака началото на богослужението.
В това време майката с болното дете бавно влизат в двора, а след това в молитвения салон. Отправят се към един ъгъл, стараейки се да останат незабелязани, настаняват се тихо и в молитва очакват богослужението.
Не след дълго пасторът се отправя към амвона и богослужението започва с молитва и хвалебствени песни. Изнася се проповед за къпалнята Витезда при Овчата порта (Йоан 5:2-8). Детето и майката слушат с внимание. От очите на майката започват да капят сълзи, когато пасторът говори за любовта на Исус Христос при изцелението на болния от 38 години паралитик, който от дълго време лежал пред къпалнята. Детето пита майка си: "Мамо, тука няма къпалня, където ти да ме потопиш, но нали Исус може да изцели крачето ми та да хвърля патерицата и да стана здрав като другите деца?". Майката отговаря просълзена: "Може, чедото ми, може. За Исуса всичко е възможно. Нека да се молим и Той ще чуе твоята и моята молитва".
Богослужението свършва. Майката и болното дете с мъка си пробиват път до вратата, за да излязат от салона. На двора, децата, наскоро излезли от неделното училище, тичат и се блъскат в миряните. Една възрастна жена с бастун полита да падне, но в последния момент я хващат. Децата почват да се бият. Майката на здравото дете и то самото също са там. Децата закачат и него и почват да го бият. Уплашено, то тича при майка си и я пита: "Мамо, защо ме бият?", а тя му отговаря: "Като те бият, бий се и ти. Няма да се оставяш така". Бързо се насочват към изхода на двора. Мимоходом, стискайки пакетчето с бонбони получени в неделното училище, момчето поглежда към болното дете и майка му, влиза в колата с майка си и заминават.
А пък болното дете казва на майка си: "Мамо, когато Исус ме изцели и крачето ми стане здраво аз искам като дойда на църква и видя старите и болни хора с бастуни, да ги хвана за ръка, както ти сега ме водиш, да им помогна да влязат в двора, после в църквата, да им намеря подходящо място, за да седнат и да слушат как Исус обича всички и ги изцелява". Майката отговаря: "Може милото ми дете, може. Бог да те благослови за тази любов, която имаш в сърчицето си".
Минават дни и в църква ние виждаме отново познатите лица. Майката с болното момче са в молитвения салон на обичайните им места. Слушат проповед за грешния митар, който се кае (Лука 18:13,14). Детето пита майка си: "Мамо, аз грешник ли съм?", а тя през сълзи отговаря: "Всички сме грешни пред Бога, но Той ни обича и ни прощава като се покаем". Богослужението свършва и те излизат навън с бавни крачки. Но ето, здравото дете с пакетче бонбони в ръка вижда болното си другарче и пита майка си: "Мамо, да дам ли от бонбоните на това момче?". Майката разкаяла се вече в себе си казва: "Иди детето ми, дай му не няколко бонбона, а цялото пакетче. Аз ще ти купя друго". То със сияещо лице се отправя към детето с патерицата, подава му пакетчето с бонбони и го пита: "Как си? Боли ли те крачето?". Болното дете и майка му смаяни от тази проява на любов само благодарят, а здравото дете казва още: "Ще помоля мама да ви вземе с колата, за да не те боли крачето". Дочула разговора другата майка разтваря широко всички врати на колата, настанява детето с патерицата и майка му, после своето дете и с радост политат по булеварда за домовете си. Но сега всички са много щастливи, защото и Исус пътува с тях.
15.06.1998 г.
Запознах
се с Искрен на конференцията на Българския Християнски Медицински Съюз тази
година. Темата на конференцията беше “Проблемът болка”. Искрен е слаб, строен
младеж с черна,
къдрава коса и хубави, вакли, но незрящи очи като на сърна. Моят син ме
представи на Искрен, като каза: “Искрене, това е майка ми”. Той стана чинно, поздравихме
се и каза: “Слава
на Бога, че Георги си има такава майчица”. Дълго време след конференцията не
бяхме се виждали, но Георги поддържаше постоянна връзка с него по телефона във
връзка с аудиозаписите на Новият Завет и Псалмите. Тези аудиозаписи те раздаваха като подарък
на незрящи братя и сестри, които се
радваха много, защото можеха да слушат Божието
Слово.
Искрен
е работил в ТПК в гр. Кюстендил, но са го съкратили. Той започва да търси
работа като немил, недраг, за да
се препитава. Идва в София. В него проблясва
голямата любов към
братя и сестри с физически страдания - с болки в крака, ръце, гръбначен стълб
и на колички. Той е завършил правоспособен рехабилитатор - масажист. И защо пък
сега да не помогне в тези особени нужди. Обажда се на Георги по телефона и му казва: “Братко,
потърси ми братя и сестри с физически страдания, за да им помогна, колкото имам сили,
да облекча техните
болки. Но знай, че Исус е най-големият лекар, а аз само Негов слуга”. И
така, по определен списък, нарамил своя сак, Искрен тръгва на път с придружител,
позвънява на вратите, носи облекчение на страданията, както и благата вест за Христа. Придружители
са му приятели в Исуса, мъже, жени, но най-много семейство Боюклиеви.
Започнахме
да контактуваме по-отблизо. Разговаряхме надълго за любовта на Исуса, който
дойде на земята като човек
в плът, за да понесе страданията на кръста. Така
и сега, човек, който е в страдания, най-добре може да разбере своя брат по съдба. Пациентите
на Искрен са предимно инвалиди, за които той работи безплатно и за Божия слава.
Веднъж
Искрен сподели с мен една душевна болка казвайки: “Сестро, искам да ме разбереш
правилно. Искам да си имам семейство, защото съм вече на 30 години. Дали ще
намеря подходяща сестра, с която да изградим едно семейно огнище”. Отговорих
му: “Искрене, за Бога няма нещо невъзможно. Ще се молим и Бог ще даде
попросеното от теб съгласно Йоан 14:13 – “И каквото и да поискате в Мое Име ще го сторя,
за да се прослави
Отец в Сина" и Йоан 16:24 – “До сега нищо не сте искали в Мое име;
Искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна”.
И
така, Искрен броди из улиците на големия град носейки радост във всеки дом.
Много е точен, скромен и изпълнителен. Има нещо много лъчезарно в кротката му и мила
усмивка. Бързо се
справя с обстановката и се старае сам да върши всичко. Ще го видите по рейсовете
и трамваите на града.
Бог
да благослови това любящо сърце.
Братко
и сестро, ти намери ли своето служение в името на Исуса Христа? Вземи
пример от Искрен. Защото когато Исус бе в плът, ходеше по улиците на Ерусалим,
Витания, Декапол, Самария
и други, проповядваше покаяние на греховете, но и изцеляваше с
Божествената Си сила и власт.
20.11.1998
г.
Добре облечен господин на средна възраст върви бавно и замислено. Унесен в тъга и немощ потропва с бастун по плочките на булеварда. Спира пред табелата на една фирма. С вълнение си казва: “Ще вляза и ще попитам”. Позвънява. Отваря се желязна врата. Млад мъж любезно го посреща: “Влезте. Какво обичате господине?”. Човекът отговаря притеснено: “Извинете, търся работа”. Изведнъж любезността изчезва и се чува строго: “Не можем да ви приемем. Не сте подходящ за нас”. С треперещ глас човекът казва: “Но ето дипломата ми. Квалификацията ми отговаря напълно на вашите изисквания от обявата ви”. Посочвайки бастуна добавя: “Моля, не се притеснявайте от състоянието ми. Напълно съм способен да работя с ръцете и с ума си”. Следва още по-строгият отговор: “Тук нямаме работа за вас, а при това сте надхвърлили доста тридесетте. Възрастовата граница е закон при нас”.
Сломен от мъка човекът излиза, върви по пътя и си повтаря: “Законът..., законът..., надхвърлили сте тридесетте...”. Бавно стига до дома си, плахо отваря вратата, а отвътре се чуват звънките гласчета на две русокоси близначета: “Тате, купи ли ни банани?”. Бащата мълчи, не обелва ни дума, сърцето му бие, гърлото го стиска. Чува се женски глас: “Деца, оставете баща си на мира”.
Бащата се уединява. Душата му се гърчи от мъка и обида. Шепнешком си повтаря: “Законът..., законът..., надхвърлили сте тридесетте.... Кой ли ще ме вземе на работа? Господи, как да храня тези деца и жена?”. Унесен в дълбоко отчаяние, без да вижда изход или помощ от някъде, повтаряйки си все същите думи, изведнъж се сепва като от сън. Пред съзнанието му се изправя грубият дървен кръст на Христос. Проблясва искрица надежда и си прошепва: “Та нали законът осъди Христа и го разпна на кръста. Това направиха някогашните книжници и фарисей. Така и законите на сегашните фирми не ми позволяват да работя”. Подпирайки се на бастуна той коленичи. Моли се: “Исусе Христе, Ти бе разпнат на този дървен кръст в името на закона за нас грешниците. Помогни ми, Исусе, да намеря работа, за да нахраня семейството си”. Сърцето му се изпълва с радост.
Става бързо. Излизайки от дома русокосите палавници го подканят: “Тате, бананче, бананче!”. С усмихнато лице бащата леко се навежда, погалва ги нежно и казва: “Мъничките ми, татко не само бананче, но и козуначе ще ви купи, защото идва най-светлият християнски празник, Възкресение Христово”. В съзнанието на този баща възкръсват надеждата и вярата, че Исус ще бъде най-добрият ходатай, за да си намери работа.
5.4.1999 г.
СЛЪНЦЕ
В ОЧИТЕ, СЛЪНЦЕ В ДУШИТЕ
Международната асоциация на Джони Ериксон “Джони
и приятели – Европа” бе решила да подари на хората с тежки физически увреждания
в България известен брой инвалидни колички. След много усилия, организационният
комитет, с помощта на доброволци с различни професии, успя да организира акция
за разпределението, която се състоя на две места в България - в спортния
комплекс “Арсенал” в гр. Казанлък на 10-ти и 11-ти май и в III Рехабилитационна
база гр. Банкя на 12-ти и 13-ти май 1999 г.
На 12-ти май в залата всички бяха в трепетно
очакване за предстоящото дело - да помогнеш на човек в страдание в съгласие с
Божието Слово. Рано сутринта, когато все още роса мокреше краката, участниците
в акцията влизаха и оглеждаха за последен път подреждането на залата. Всичко
беше готово за посрещането на инвалидите. Количките стояха зад завеса,
разгънати и подредени в редици така, че да са лесно достъпни. Наближаваше 10
часа. Изведнъж всички се събраха в кръг и отправиха молитва към Всевишния Бог
Той да присъства и ръководи делото. Вратите на залата се разтвориха широко и
започнаха да влизат инвалиди с близките си, гости и официални лица. Настъпи
тържественият момент на откриването на акцията. Изказаха се проф. Дечко
Свиленов от фондация “Приятели на България”, Юджин Джонстън - ръководител на
екипа от асоциация “Джони и приятели – Европа”, инж. Огнян Тодоров от фондация
“Врата на надежда”, д-р Янев - главен лекар на III рех.база, г-жа Йорданка
Каравелова - зам.председател на Съюза на инвалидите в България и инж. Георги
Гетов - главен координатор. Изказването на г-жа Каравелова беше особено
впечатлително: “Думите, които се изговарят от устата ми не са достатъчни да
изразят това, което вълнува сърцето ми”.
Настъпи моментът на разпределянето. Майки и бащи
с милите рожби на ръце, млади мъже и жени, възрастни хора - всички със скрита
радост бяха в трепетно очакване на своя ред. В очите на тези хора, особено на
придружителите, се четеше и много мъка, мъка и неизказано страдание, защото
някои от тях са носили до сега своите болни кой на ръце, кой на гръб.
Започнаха да пристигат и колите, които извозваха
инвалидите от транспортните възли до залата. Доброволците посрещаха болните
усмихнато и с голяма любов. Прегръщаха ги, макар и някои от тях да имаха
неконтролируеми движения. Един по един инвалидите отиваха при количките зад
завесата, където ги посрещаха екипи от рехабилитатор и механик. Те бяха
поставяни последователно в няколко колички дотогава, докато се почувстват
максимално удобно. Лицата им светваха от радост. Личеше, че чувстват лекота,
свобода, сякаш бяха волни птички готови за полет. Някои дори собственоръчно
въртяха колелата и се смееха от щастие.
На близките сълзите не спираха да се леят, сълзи
на радост. Но вие ще запитате защо? Това може да разбере само този, който е
преминал през страданието да има дете или близък нуждаещ се от непрекъсната
помощ от изгрева до залеза на слънцето, а и когато настъпи нощта да бъде
поставен на леглото. Това е физическа и душевна мъка, която изтощава до
крайност.
Излизайки иззад завесата, някои от болните се
движеха с количките самостоятелно, а близките подтичваха след тях. Правеха им
се снимки, раздаваха им се закуски, литература от Джони и Новият Завет,
оформяше им се акт за дарение. Доброволците ги прегръщаха, радваха им се и ги
изпращаха. Имаше ръкомахания, целувки и най-различни изяви на Божията любов.
Радостта беше всеобща. Чувстваше се присъствието на Святият Божий Дух.
Най-честите думи, които се чуваха, бяха: “Благодаря ви, благодаря ви мили хора.
Вие не сте като другите. Вие сте различни от обществото навън”. Отговаряше им
се: “Слава да бъде единствено на Бога за всичко това”.
Слънцето сякаш започна да грее по-силно. Както в
залата, така и в душите и в сърцата на всички стана някак си по-светло. Премина
първият ден на разпределението с напрежение, но и с голямо удовлетворение, че
се върши Божие дело.
Настъпи вторият ден. Пак същите картини.
Пристигат от всякъде: Русе, Бургас, Кърджали ... Пак радост и сълзи смесени в
едно. Преживяванията на страдание и възторг на всички през тези два дни се
сляха в една обща съдба. Наближаваше краят на разпределението. От гр. Русе
дойде една мила млада жена придружавана от съпруга си. Диагнозата й бе
множествена склероза. Рехабилитаторите, както обикновено, я поеха, поставиха я
на една количка, после на втора, на трета. Механиците следяха, кое ще е
най-добре за нея и правеха необходимата адаптация, защото се получаваше така,
че ту краката бяха дълги, ту тялото е в неудобна поза. Накрая всичко стана
чудесно и тя като седна, завъртя колелата на количката, тръгна сама щастлива и
пожела да покаже снимката на детето си. Щастието й беше още по-голямо и поради
това, че сега вече можеше сама, без чужда помощ, да отиде при детето си и да го
прегърне. Съпругът, съсипан от мъка, сега ронеше радостни сълзи.
През всичките тези дни войнство от ангели сякаш
надничаха през прозорците гледайки чудните картини на радост и щастие. Те
бързаха да полетят към небесата заедно с пойните птички, за да съобщят на
небесния Отец и Неговия Син вестта на радост и мир за любовта показана на дело
към ближния в пълно съгласие със Словото: “Да възлюбиш Господа твоя Бог от
всичкото си сърце, от всичката си душа, със всичката си сила и с всичкия си ум
и ближния, както себе си” (Лука 10:27).
26.05.1999 г.
1.
Ранна, мрачна
утрин е сега.
Човек млад със чанта във ръка
Върви замислен, унесен във тъга.
Но случи се беда: спъна се и падна
във калта.
2.
От болка силна
простена той,
Кръв потече от ранената глава,
Но намери сетни сили без покой,
Протегна за помощ едната си ръка.
3.
По пътя зададе
се девойка
Окичена с дрънкулки от главата до
пети.
Вървеше гордо със кокетна стойка.
Погледна тя човека и чу го да шепти.
4.
Спря се и
каза: “Човече млади, този час
Не мога да помогна в таз беда.
Дрехи нови, скъпи купила съм аз.”
И отмина тя с наведена глава.
5.
От
окървавеното лице пророни се сълза.
Но ето зададе се човек, снажен и
напет.
Видя нещастника с протегната ръка,
Пристъпи гордо, сякаш бе общински
кмет.
6.
Отсечено каза:
“Пияницо, лежи в калта!”
С досада отмина той човека беден.
Отрони се и втората сълза.
“Помощ дайте!” - чу се стон до немощ
сведен.
7.
Спря луксозна
лимузина.
Зад пердето показа се лице,
Погледна то човека и с досада си
отмина.
“Пияницо, бъди в калта” - отвърна
без сърце.
8.
Но ето, мъничко
момиче спря.
Първолаче с чантата на рамо
Непознатия човек в калта съзря
И уплашено извика: “Леле мамо!”
9.
Опита с крехки
сили помощ да даде.
Но малко бе невръстното дете.
Тогаз започна за помощ да зове,
Но никой се не спря, сякаш всеки беше
без сърце.
10.
Зададе се
старица със бастунче във ръка.
Чу тя зова за помощ: “Що е теб
дете?”
Видя тя човека с ранената глава.
Тогаз в едно провикнаха се те.
11.
Опитаха да
вдигнат те човека.
Но уви, слаби бяха техни сили.
“Спрете, елате тук на калната пътека.
Помощ дайте!” зовяха те “Хора мили”.
12.
Ето спря
работник с торбичка във ръка.
Погледна той старицата с малкото
дете
И младия човек овалян във калта.
Разбра зова за помощ, смили се
мъжкото сърце.
13.
Повдигна той
човека, прегърна го през рамо.
Хванаха го старицата и малкото дете.
А човекът от мъка и от радост
благодареше само.
“Боже мой, Боже мой” - чу се да
зове.
14.
Попитаха го:
“Човече млади, от где си ти,
Где е твоят дом, жена, деца?”.
Младият човек с тъга започна да
шепти:
“Хора мили, жена и деца нямам аз сега”.
15.
“Живяхме ние
във веселие и радост.
Но в самолет загинаха жена и двете
ми деца.
Животът ми посърна. Отиде мойта
младост,
А аз останах с парализирана ръка.”
16.
Смили се на
работника сърцето и каза:
“Ела при мене, брат стани ми.
В мината загубих своя аз” изрече го
с тъга.
“Ела в дома ми, моята покана
приеми”.
17.
Дочу старицата
жестоката съдба
“Мой син стани” прошепна с майчина
любов.
“Загубих своя аз на фронта в битка
зла.
Човече мили, чуй моя зов.”
18.
Малкото момиче
протегна свойте две ръце.
“Моят татко загина пътувайки със
влака.
Стани ти мой баща” - рече туй дете
С вълнуващо сърце горкото се
разплака.
19.
Тогаз младият
човек погледна любящите лица.
Обикна тях и трима в този час.
Но с бащина любов той каза:
“На невръстното дете баща ще стана
аз”.
20.
Младият човек
попита със усмивка на лице:
“Мили хора, съвършената любов кой
вам даде?”
“Вярата в Божия Син” вкупом
провикнаха се те.
“Исус Христос, когото на разпятие
светът предаде”.
05. 03. 2000 г.
Видях тълпа, която разярено викаше, крещеше:
- Разпни го, разпни го!
Лицата им бяха зловещи, очите страшни и погледите свирепи. Но що видях? Разпъваха на един грамаден, груб, дървен кръст, с гвоздей, един човек с лице съвсем младо, навярно бе красиво. На главата си имаше трънен венец. От бодлите челото му бе пробито и течеха струйки кръв. Набиха гвоздеите, дълги и груби, на двете ръце и на двата крака. Човекът се гърчеше от болка. Шурнаха и от там силни струи кръв. Тогава изправиха кръста и аз съвсем ясно видях това красиво, мило, пропито с нежност лице на този страдалец. Поставиха над главата му надпис “Юдейският цар”.
Застанах под кръста да гледам човека. Той ме гледаше мило и нежно, движеше устни и шепнеше нещо. Той сякаш ми говореше в този тягостен час.
Мислите ми се спряха на моите младини. Аз си спомних за моите родители и сестри, които наранявах с моето непокорство. Непослушен бях, дори биех сестрите си. Погледнах към кръста - човекът сякаш ми говореше:
- Зная твоите младини и непокорството ти.
Очите ми се просълзиха, погледнах страдалеца и прошепнах:
- Ти навярно си Цар, ще ми простиш ли?
Чистите и святи очи с нежност ми отвърнаха:
- Да грешниче.
Но моите мисли не спираха. Нещо в душата ми бушуваше. Та аз съм грешник. Имам жена, деца. Аз пиянствувам и всичко пропилявам. Жената и децата гладуват, аз ги измъчвам и често бия. Погледнах пак към кръста. Нежните очи с поглед ми отвърнаха:
- Покай се и ще ти простя.
В неудържимо ридание хванах лицето си и поисках и за тези грехове прошка. Но душата ми бушуваше още. Отправих погледа си към него и шепнешком му казах:
- Ти знаеш ли най-големите ми грехове? Аз съм много грешен. Ти прости греховете ми на младини, в моя дом, към жена и деца, но аз съм сторил страшни грехове. Безмилостно ограбвах люде, млади, деца, жени, мъже, дори и стари не пожалих, които държаха в треперещите си ръце последната лепта, хляб насъщни да си купят. Ще простиш ли туй на мен?
Милите очи и нежното лице с поглед ми отвърнаха:
- Покай се пътнико, и за туй ще ти простя.
Коленичих аз пред кръста и горко, горко плаках. Мили хора, намерих утеха аз на моята душа. Какъв човек е тоз, когото са разпнали на кръста? Той прости всичките ми грехове - малки и големи. Питах самият себе си сега: “Та това може да направи само всемогъщият Бог. Но тоз на кръста, по когото тълпата вилнееше и крещеше бе навярно сина на Бога с името Исус Христос?” Голямата любов, която Той ми даде от грубия си кръст се вля в моето сърце и аз сега разбрах, че не трябва да бия, да съм груб и лош с майка и баща, с жена и моите деца, че не трябва да ограбвам деца, жени и стари хора, но да имам същата любов към всеки човек що Бог е създал на света, както Исус Христос имаше на кръста.
17.03.2000 г.
Вървейки по улиците на Столицата под жаркото слънце на ранните майски горещини си спомних едно преживяване от преди няколко години.
Беше горещ неделен ден през август на 1994-та. Около обяд бях решила да отида на пазара “Георги Кирков” та дано там намеря нещо по-евтино, защото по крайните квартали на София всичко беше по-скъпо. Вървях по пазара и се вглеждах по сергиите. Имаше чушки, домати, картофи, дини, пъпеши, праскови, но зелен фасул и зеле не се намираха много, а там където ги имаше бяха много скъпи. Вървях и си мислех как ще я караме за в бъдеще? Олиото изчезна, а захарта и брашното се скриха за един ден. Продавачите се провикваха: “Купете си, купете си”. Купувачите вървяха с наведени глави, гледаха, сякаш ги беше попарила слана и се чудеха с малкото пари кое по-напред да си купят.
На една от масите един се провикваше: “Хайде, пет лева домати, вземете си”. Спря се една жена, огледа доматите, но те бяха не само меки, но и скапани. Той трябваше направо да ги хвърли. Но бедната женица си взе малко, като каза: “Чорбица с оризец ще си направя”. Продавачът беше доволен, че успяваше да си пробута скапаната стока.
Продължавах да вървя и наблюдавах мъже, жени, деца, които вървяха насам - натам по пазара опърлени от жаркото слънце. Мъжете бяха по къси панталони, а краката и ръцете им бяха така тънки и слаби, сякаш кожа и кости по нашенски. Жените навлекли някакви тънки рокли, които сякаш не бяха облечени на човешка фигура, а на закачалка. Нахлупили си бяха шапки на главите та не можех да видя лицата им, стари ли са или млади. Всеки се беше устремил нанякъде, но накъде никой не знаеше. Всичко на пазара беше скъпо и прескъпо. Никой нямаше милост към този народ.
Загледах се в една маса, където имаше големи, едри праскови. Покрай мен мина един босоног малчуган, който погледна прасковите и докато продавачът се залисваше с клиентите, вървейки си взе една праскова, заръва я и взе да си подсвирква доволно.
Гледах и се чудех докъде и докога ще издържи този изстрадал народ, лутайки се по улиците и пазарите, за да може с малкото лепти отпуснати от държавната хазна, като на просяци, да се нахрани и преживее.
Вече сме в 2000-та година, но положението на обикновените хора не се е променило. Господа министри и депутати, много ви моля, слезте от високите си кресла и луксозни лимузини, тръгнете по пазарите и там не ще намерите някогашния здрав, червендалест, як българин като боримечката, а ще видите хилавия български народ, който сякаш излиза от “Освиенциум”, изтощен физически, психически и морално. Когато видите това дано се осъзнаете, че погубвате нацията - та нима вие не сте българи??? Господа, побързайте, докато са горещите дни на парещото лятно слънце, за да видите облика на обикновения българин. Побързайте, защото като застудее няма да имате възможност да видите това.
31.05.2000 г.
Лятото беше към своя край. Наближаваше септември. Децата бяха в лятна ваканция, по морета, планини, при своите близки – дядо и баба. Време беше да се завърнат в градовете при родителите си. Трябваше да се подготвят за новата учебна година. По улиците на столицата се движеха деца със закупени тетрадки и учебници. Вървейки и аз по улиците срещах ученици, малки и големи и в мен нахлу една радост с мили спомени за ученическите ми години.
Както си вървях, насреща ми се зададе много възрастна жена с бастун. Тя се опитваше да прескочи една канавка. Видях я, че се измъчва и дотичах до нея. Подадох й ръка и двете прескочихме. Тя си отдъхна облекчено, благодари ми възклицавайки, че все още се намират добри хора. Попитах я къде живее. Отговори ми, че е от квартал Красно село. Сърцето ми трепна и аз побързах да я попитам дали отдавна живее там. Тя ми отговори, че там е много отдавна. Била учителка в квартал “Изливо”. Много се развълнувах. Та нали и аз съм учила в този квартал. Моето училище беше до Боянската река. Като малки деца си миехме ботушките в реката. Припомнихме си много мили спомени за училището. Оказа се, че това е била моята първа учителка. Тя ме е научила да чета и да смятам. Потекоха сълзи от очите ми. Как така да срещна аз моята първа учителка? Тя ми е отворила очите да се ограмотя. Пяла ни песнички, учила ни е да се молим, когато започвахме уроците, с молитвата “Отче наш”. Наредени на чиновете, ние сричахме буквите, които тя ни показваше с дълга пръчка.
Разказах на любимата ми учителка първите детски спомени от училището. Седнахме на една пейка в градината. Тя слушаше и нейните замъглени очи се просълзиха. Тя като че ли си спомни за мен, че бях с две русички плитки и много тиха и кротка. Минаваха минути, дори мина и час. Ние не искахме да се разделим. Нещо много мило и общо ни свързваше една с друга. Попитах я как живее и има ли си близки? Тя отговори, че има деца и внуци. Но животът е много тежък за децата и внуците, парите не стигат, а пък какво да каже тя с малката учителска пенсия? Нещо ме прободе. Как така тази, която ми е дала знания, сега едва преживява? Казах й: “Ти си моята любима учителка, но в нашата страна България е имало много поети и писатели: Ботев, Вазов, Каравелов, Йовков и учители като Кирил и Методи. Те са създали азбуката, на която ти си ни научила и са превели Библията на Български език”. Като казах това я попитах дали е чела Библията, а тя отговори, че я е чела много пъти, дори е преподавала религия в училище. Тя ми каза още: “Когато имам сили ходя на черква, но и у дома чета и се моля”. Това, че познава Бога ме зарадва много.
Започна да се здрачава. Унесени в мили спомени не искахме да се разделим. Попитах я с какво бих могла да й помогна. Тя пожела да й помогна да се качи на тролея за кв. “Красно село”. Каквото можах дадох от себе си. Тя се качи на тролея. Махнахме си с ръце за довиждане, като и на двете ни покапаха сълзи за миналите дни преживяни в училището.
21.08.2000 г.
Защо
си натъжено тъй, вишнево дърво? Дали си нямаш ти другари около теб? Дали водица
някой ти не сипва? Дали земята тебе те не храни? Дали си нямаш люде весели,
засмени?
Ще
ти отговоря, пътнико тъй странен. Нима ти не знаеш от къде съм и кой ме тука
посади? Преди много години тази стройна сграда построена бе, тя е нова и
красива. Тука работа кипеше от инженери, техници, мъже и жени. Един слънчев ден
с коли и камиони докараха моите братя борове, лески, люляци, орехи - тогаз и
мен докараха и ме посадиха начело, до входа на новата сграда. Срещу мен
посадиха и красивите рози. Поливаха ни с майчина грижовност тези люде, за да
пораснем и красим тяхната сграда. Всяка заран аз посрещах тези трудови хора,
когато идваха на работа. Кимвах им с моите клони. През деня им се усмихвах,
когато на обяд излизаха навън. Вечер ги изпращах по домовете. Аз растях и
пораснах вече. Започнах да давам хубавия плод вишни. Те ги беряха и се радваха.
Аз също се радвах с тях. Под моите клони стоеше големият котарак Митко. Мъркаше
ми и често си говорехме. Хората обичаха и него и щом го повикаха
"Митко" той тръгваше по всеки.
Тъй
изминаха много години. Ние се радвахме на хубавата сграда с надпис
"Институт по съобщителна промишленост". Тук се внасяха и изнасяха
телефонни централи, телефонни апарати, ВЧ-уредби. Тук кипеше живот, страннико!
Но какво стана изподире? Тези радостни техници и инженери по едно време взеха
да минават покрай мен тъжни и замислени. Поливаха ме, но често гледах
насълзените им очи. Започна да се говори: съкращение, съкращение! Всичко
настръхваше, всичко мълчеше.
Тъй
се нижеха дните, докато от тези мои стопани, 850 души, сега се появяват все
по-малко и по-малко. Напуснаха ме моите стопани. Котаракът Митко също ме
напусна. И аз линея и все линея тъжно по тях. Сега се появиха някакви нови
стопани, страннико. Но те не ме поглеждат, водица ми не сипват, не ми
приказват. Влизат и излизат важни, важни, с луксозни коли. Нещо все чукат по
красивата сграда, стени махат, прозорци махат, нови слагат и върху мен изсипват
целия пепеляк. Та как да не съм посърнало и повяхнало, страннико? Все говорят
"приватизация, приватизация" тези нови стопани. Нещо много страшно ми
звучи. Ако тези стопани са добри, те щяха капка водица да сипят на моите
зажаднели корени.
Но
уви, пътнико, дните минаваха бавно и мъчително. Един ден свалиха надписа
“Институт по съобщителна промишленост”. Питах се какво ли ще значи това? Но
изподире разбрах, че и последните мои приятели, мъже и жени, бяха уволнени и
дори пропъдени от сградата. И ето, от 1991 година до сега постоянно минават
покрай мен жени и мъже и ми казват разплакани: “Довиждане мило вишнево дърво,
няма да се виждаме вече и да те поливаме. За нас няма място тук. Ние оставаме
без работа. Кой ли ще ни приеме, за да нахраним семействата си?” Размахваха
трудовете си книжки и с високо вдигнати ръце си взимаха последно сбогом.
Аз
бях съсипано от мъка. Започнаха да изкореняват всичко около мен. Изкорениха и
хубавите рози. Около мен взе да копае едно малко багерче. Аз си рекох “И с мене
е свършено!” Сякаш сълзи покапаха по моите листа и клони. Но стана чудо.
Багерчето се въртеше около мен и ме заобикаляше, ту отляво, ту отдясно. И аз
останах цяло и невредимо. Сякаш тук дойде Божията намеса та Той със Своята ръка
ме закриляше. Останах пътнико. Около мен насадиха някакви модерни цветя.
Работници всяка сутрин ги поливаха и покрай тях и аз пиех от водата.
Но
аз те питам, страннико, дали някой ще пожали моите стари, изморени, гладни и
жадни приятели с разплаканите очи, 850 души на брой? Много ще се радвам, ако ме
посетят с радостни лица и ми сипят бистра водица, та тогава и аз да не съм
натъжено вишнево дърво, но да сияя от радост, а и аз да им дам от моите плодове
вишни, та да си разквасят устата. С това мога да им благодаря и да им се
отплатя, защото те ме посадиха и отгледаха.
22.11.2000
г.
Беше пролетен мартенски ден. Снегът още не беше се стопил. Слънцето грееше на небосвода и раздвижваше всичко живо наоколо. Пойните птички огласяха небесната шир. Всичко се пробуждаше. Хората също оживено вървяха по улиците на града. Бях излязла за покупки търсейки по магазините нещо по-евтино. Та нали има най-различни фирми и цените са различни! Затова, колкото и да не ми се искаше, вървях и все търсех евтина храна. От това бродене по улиците се озовах до един софийски храм. Казах си: “Ще вляза вътре да се постопля, да си отдъхна от дългото лутане и да се помоля Господу”. Влязох. Вътре цареше пълна тишина. Нямаше богослужение, но храмът беше отворен за богомолци. Седнах на един от столовете и отправих поглед към кръста, който беше в средата на храма. Влизаха мъже и жени, молеха се и си излизаха. Обзе ме тъга, защото целият български народ беше в лишения, недоимъци, млади хора уволнени, безработни, като моя син. Хиляди семейства по градове и села с мъка намираха пари да си купят насъщния хляб. По улиците бродеха бездомни деца изоставени от родителите си и дори със своя детски труд събираха стотинки миейки стъклата на колите. Пенсионери, покуцвайки с бастуните си, се лутаха търсещи нещо евтино като мен, защото лептите отпуснати им от държавната хазна са твърде оскъдни. Тази хазна се изчерпва все повече и повече, но за нужди, дали наистина съществени? Група хора пилеят държавни пари за командировки в чужбина, за какъв ли не лукс и злоупотребяват. Мислите ми навяваха все повече тъга. Кой ще помисли за този страдащ народ? Погледнах към кръста и си прошепнах: “Само Ти Господи виждаш всичко от небето, ще се смилиш за народа на България и ще помогнеш”.
Така унесена в размисли, изведнъж чух лек шум. Вдигнах глава и видях да влиза млада жена, а след нея вървяха много дечица с чанти на гърбовете. Дечицата бяха малки, навярно първолачета, пристъпваха плахо и тихо навътре. Събраха се на куп. Жената, навярно беше любимата им учителка, застана пред тях и започна тихо да им обяснява нещо. Те вдигаха глави и разглеждаха храма. По едно време всички се отправиха към кръста. Жената коленичи и те всички до едно я последваха. Бяха разбрали, че това е Божий дом и с вдигнати нагоре ръчички започнаха да се молят. Мислех си, че те скоро ще станат и ще си отидат, но за мое учудване останаха коленичили дълго време. Реших да се приближа при тях и да коленича и аз, за да се помоля на Бога и Сина Му Исус Христос за целия български народ и за моя дом. Тези малки рожби на България, тези невинни Божии създания, сега са коленичили пред кръста, но когато пораснат дано разберат, че Бог е на небето и на земята и се грижи за всички и помага. Нека те, като утрешна смяна, поведат държавата и се грижат за българския народ. Дано тези невинни Божии деца израснат като верни граждани, които да имат милост и любов към народа. Бог да благослови тях и тяхната учителка, която ги доведе в храма и ги възпитава в правия Божий път.
09.12.2000 г.
Горещ летен ден. Стоян казва на жена си Марийка: “Знаеш ли, нощес станах по двора и видях светулки, и то много, много. Значи нивата ни с жито е узряла и трябва да жънем. Да станем утре рано и да отидем да жънем”. Марийка покорно му отговаря: “Да Стояне. Да приготвим сърповете, да стегнем каручката и утре рано да впрегнем магарето, да вземем дисагите с храна и да тръгнем за нивата”.
Рано сутринта преди зазоряване те стават, приготвят се, целуват трите невръстни деца, заръчват на майката и бащата на Стоян да гледат децата и тръгват. Качват се на каручката и подвикват: “Дий, Марко!”. Нивата е надалеч. Когато пристигат, слънцето вече е изгряло изпод върховете на Средна Гора. Въздухът е прохладен и свеж. Стоян разтоварва каручката и всичко окачва на клоните на крушата, която е всред нивата. Сядат на тревата, похапват от пресния селски самун и сиренце, пийват прясно млекце и стават. Марийка взима сърповете, застават пред узрелите класове, които се полюшват от полъха на ветреца, поглеждат към небето благодарейки на Бога за богатата реколта и започват да жънат.
Унесени в жътвата, ръкойките се трупат на снопове, а сноповете стават все повече и повече. Стоян казва на Марийка: “Бог да благослови берекета. Това жито ще ни изхрани всички в къщи”. Радва се и Марийка за големия Божий дар. По едно време се чува как жетварка пее нейде в полето. Изправят глави и двамата, избърсват потта от челата си. Слънцето пече ли, пече. Сядат на отмор под крушата и хапват от вкусния бобец, който майката на Стоян е приготвила. Стават пак и продължават да жънат. След икиндия си тръгват обратно с Марко за вкъщи. Нивата е далече, но трябва да видят и децата.
Когато пристигат, бащата на Стоян, Христо, седи на камъка пред дървената порта и чака сина и снахата. Децата си играят в двора. Там мънички агънца блеят, козленца скачат ли скачат, а пък децата тичат по тях. Кучето Шаро, и то им се радва, а котаракът мърка и им се умилква. Кравата пристига от паша. Майката на Стоян, Рада, посреща кравата и я вкарва в обора. Марийка влиза вкъщи и казва: “Мамо, дай аз ще я издоя”. Рада казва: “Не дъще, ти си жънала и си морна. Почини си дъще”.
Събират се всички у дома. Леко настъпва нощта. Марийка подготвя софрата, слага хляб, бобец и сиренце. Дядо Христо сяда на козяка. Около него се нареждат децата, Стоян, баба Рада и накрая Марийка. Стоян казва на баща си: “Татко, голям берекет тая година. Много снопи нажънахме с Марийка и утре ще отидем пак да дожънем”. “Да сте живи и здрави, децата ми” – казва дядо Христо”. “Тая нива ни е хранила много години, не само нас, но и нашите родители. Да сте живи и здрави да храни и вас и децата ви”. Изправят се и дядо Христо прочита молитвата “Отче наш”, като благодари на Бога за големия берекет. След това сядат на софрата и децата започват да ядат лакомо, боричкат се и се смеят. Та това е най-радостното в един дом, да има деца и весел детски глъч.
След вечерята Марийка вдига софрата. Баба Рада подготвя всичко за утрешния ден, за Марийка и Стоян, един самун хляб и гювеч с картофи, които е приготвила. Стоян подготвя каручката, а Марийка - леглата на децата и на свекъра и свекървата. А пък дядо Христо сяда на миндера, като кръстосва краката. Децата сядат около него, той ги целува, прегръща ги и им говори приказки за хайдутите: Ботев, Левски, Караджата и други. Те слушат и заспиват на коленете му. Майката ги слага на леглата. Дядо Христо и баба Рада си лягат. А те със Стоян лягат и си мислят за утрешния ден. В този дом настъпва пълна тишина. Всичко заспива спокойно в мир. Те са щастливи, защото Бог ги е дарил с деца, а пък сега и с жито за насъщния хляб, млекце и сиренце от кравата Милка, а пък и дядо Христо и баба Рада са при тях да им помагат. Бог благославя този дом.
10.12.2000 г.
1. Минават дните ми във мъка само.
Мисли тъжни мъчат ми сърцето.
Искам теб да зърна нейде мамо.
Тъжен поглед вдигам към небето.
2. Мислите ме връщат в миналите дни,
Дни пълни с майчина любов.
Бог те взе, с мен навеки се прости.
Как копнея аз да чуя майчин зов!
3. Откърмена в скута ти аз бях.
Милвана със твоите длани,
Целувана – как весело се смях.
Радвахме се двете винаги засмени.
4. Пораснах, първолаче аз станах.
Тичах към школото с чантата на рамо.
Пишех, смятах, буквите редях,
Докато ги изучих и написах “Мамо”.
5. Пораснах, дошла бе мойта младост.
В гимназията за науки се пробудих.
С диплома и знания, пълна с радост
И копнеж за бъдещето се събудих.
6. Но един ден младеж в дома дойде.
Тогаз в очите ти аз зърнах мъка.
Погледна ме и от ръцете ти ме взе.
Радваше се и скърбеше ти за таз разлъка.
7. Ето нова радост, роди се внукът твой.
Той стана любовта твоя голяма.
Пееше му, наричаше го “ангел мой”.
Той казваше ти “бабо”, ти бе все засмяна.
8. Наший дом бе пълен със любов.
Всичко бе в мир и чистота.
Три поколения под един покров.
В сърцата ни цареше радостта.
9. Тъй изминаха години, но настъпи ден,
Когато болест тебе посети.
Щом зърнеше ни с погледа блажен,
Божествени слова шептеше ти.
09.01.2001 г.
1. Застанах аз на колене.
Молитва шепнех в нощен час.
Отправих поглед към звездното небе,
Където рой звезди трепкаха в захлас.
2. Луната грееше, показа се сама.
Величествена, кръгла и голяма.
Сякаш бе царицата на вечерта,
Усмихваше се тъй засмяна.
3. Летяха мислите ми в небесата.
Всичко в мир бе и във покой.
Хората притихваха в тъмата.
Всеки се прибираше в дома свой.
4. Шепнейки мълвях аз: “Отче мой,
Ти създал Си всичко в небесата,
Съзвездия трепкащи безброй,
Ти създал Си и луната.
5. Пречиствай, Отче, моята душа.
Прости ми всички земни грехове.
Искам аз да съм рабинята Твоя,
Да служа Теб, да нямам страхове”.
6. Сълзи ронех във среднощен мрак.
Обливаха те посърналото ми лице.
“Отче, чуй молбата, дай ми знак.
Прости, разкайвам се от все сърце”.
7. Тъй унесена във мисли, вдигнах аз глава.
Дочу се тих и нежен глас,
“Исус Христос греховете ти прости сега”.
Ликувах аз във тоз божествен час.
14.01.2001 г.
1. Луната към залез пътува.
Звездите бледнеят в нощта.
Тишина и покой в небето царува.
Вечерницата се скрива в заранта.
2. Всичко е ведро и чисто.
Полъх се носи и ето,
Поточе бълбука нейде там бистро.
На изток червеней се небето.
3. Слънцето лъчи си показва,
Върховете на Балкана огрява,
Бързо пътува, сякаш приказва.
Топлинка на люде дарява.
4. Лъчите огряват веч и селцето.
Къщички с дворове проблясват.
Птичките пойни запяват в небето.
Петлите рано също пригласят.
5. Човекът се събужда от сън.
Поглежда слънцето в небето.
Излиза от дома си рано навън.
Усмивка сияйна грей на лицето.
6. “Добро утро” – гласове се чуват.
“Дал ви Бог добро” – отговаря всеки.
Към нивята хората пътуват.
Роса е покрила полските пътеки.
7. Към школото тръгват и децата.
Тичат, скачат, почват да лудуват.
Букварчета носят – радват се сърцата.
“Добро утро учителко” – поздрави се чуват.
22.01.2001 г.
1. Красива си ти, Витоша планина.
Издигаш се над столичния град.
Величествена над Софийска равнина.
Гордееш се в тоз чуден свят.
2. В теб ухаят горските цветя,
Треви, билки с нечуван аромат,
Еделвайс, царицата на твоята земя,
Любимо цвете, усамотено в този свят.
3. В теб зреят боровинки и малини.
Берат ги люде, много деца.
Круши, ябълки и вкусни къпини,
Ти даряваш радост на много сърца.
4. Поточета бистри шумят във гората.
Пойните птички огласят простора.
На гола поляна тича сърната.
Катеричка подскача и спира в отмора.
5. Пътуват хора по твоите пътеки.
Планинарски песни се чуват далеко.
Ти даряваш здраве обилно на всеки
Тръгнал нагоре, чак до Алеко.
6. В твоите поли са се сгушили Бояна,
Драгалевци, Симеоново - красиви селца.
Ти си покрита със зелена премяна.
Гордееш се с Черни връх висок в небеса.
7. От Копитото погледът ни спира,
Над София – столица голяма.
Над Александър Невски сърцето ни премира.
Горда си ти, Витоша, винаги засмяна.
23.01.2001 г.
“Сине мой, надежда скъпа моя, радост в грижи, грижи в радостта!”.
Бяха щастливи годините, когато ти протягаше ръце към татко и мама, когато с кристална чистота щастливо се усмихваше щом ни зърнеше. Ти сричаше “мамо”, а по-късно произнесе и “тате”.
Но се занизаха тежки, трудни дни и години на страдание, когато те скова болест на детското креватче. Започна да говориш, да пееш, да се радваш и да се смееш. Това бе за нас радост в родителските грижи.
Минаха години и ти стана първолаче. Редеше прилежно буквите в
букварчето, сричаше, четеше, пишеше ченгели, смяташе със сметалце и ние се
радвахме. Всеки ден, в прегръдките ту на мама, ту на татко, ту на баба, ти
пътуваше към училището през бури, снегове, слънце и дъждове.
Тъй, седейки в класната стая с твоята баба, ти завърши основното си образование. Малките деца – любимите ти съученици – винаги ти носеха чантата, никога не те забравиха. Любимата ти учителка Василева също те обичаше и ти помагаше. Ти ставаше приятел с всеки.
Но дойде време, когато се наложи да постъпиш в болница. Оставихме те сам в чужда страна. Макар и малък, само на десет години, ти бе герой, понасяше раздялата с нас, а изтърпя и операциите. Ти скачаше от радост, когато те посещавахме през шест месеца – ту татко, ту мама. При едно посещение на мама в болницата ти не мигна цяла нощ, гледаше я и се чудеше дали това не е сън? Там всички те обикнаха – сестри, лекари и дори най-главният професор. Наричаха те интелигентният българин.
Когато се завърна в родината ти завърши средното си образование като частен ученик, взимайки по две учебни години за една с разрешението на министъра.
Постъпи във ВМЕИ, за да продължиш образованието си, като редовен студент. Колегите, с които ходеше на лекции и упражнения, те обичаха и ти помагаха. Когато се наложеше те вдигаха на ръце и те носеха до залите. По късно те ти станаха и колеги в Института по съобщителна промишленост, където стана любимец на всички. Всички колеги: инженери, техници и дори директори се грижеха за теб. Мислеха как да облекчат твоето придвижване в трудовата ти дейност. Умствено ти вървеше редом с всички. Ходеше с тях по командировки из страната за внедряване на нови видове телефонни централи. Делеше с тях живота и хляба си. С тях ти ходи до Белоградчик и Банско на технически конференции и дори влезе в пещерата “Магурата”. През този дълъг подземен път с красивите сталактити и сталагмити на природата ти бе носен на ръце. С тези колеги ти ходи в Москва и Ленинград, видя много красиви дворци на великите руски царе и полярното сияние.
Ти обичаше твоите братя и сестри, които преживяват съдба като твоята. Грижеше се за тях с крехките си сили. Искаше да им дадеш помощ – било с искрената си любов или с духовна литература изпращана чрез теб по цялата страна. Но се намериха и “християни” или, както аз ги наричам “религиозни”, не познали искрено Христа, които нараниха дълбоко душата ти с подигравки, присмехи и като не те допускаха до сърцата си. Те бягаха от теб и дори не ти подаваха ръка за поздрав. А ти ги гледаше с любов и никога не ги презря. Обичаше ги и се молеше за тях. Ти правеше това, което Исус стори, когато беше на земята.
Ти бе неуморим. Пое тежката задача за разпределяне на инвалидни колички от Джони Ериксон. Работи неуморно, ден и нощ, за издирване на инвалиди от цялата страна по телефони и с писма. Раздаването се проведе в Банкя. Ти работи заедно с искрени братя и сестри, които отговорно пред Бога ти помагаха. Те бяха събрани от много църкви в София. Възхищавах се на тяхната любов и помощ към немощните, които посрещаха, изпращаха и им се радваха. Ти проведе и курсове за обучение как се работи с физически увредени. Създаде радост на много хора от цялата страна и на техните семейства. Но и Бог беше щастлив, че се върши Неговото дело.
Сега, когато си в силата си, със знания и мъдрост относно телефонна и компютърна техника, те съкратиха и ти остана без работа. Никой не те пожали – нито директори, нито закони, защото си минал 35 години. Връщаш мислите си в младостта, когато си се учил и си се борил в живота, а сега, с мъдрост дадена ти от Бога, седиш в къщи и чакаш! Ако не друг то Исус Христос, родил се във Витлеем и загинал за грешниците на Голгота, за да изяви истината на света, да помогне на теб с Божествената Си любов в земния ти път и да ти отговори на чистата ти и свята молитва.
16.02.2001 г.
Месец декември е. Студът сковава земята. Снегът посипва полята, планините и столичния град. Улиците също са засипани със сняг и са много оживени. Магазините са пълни с хора. Всеки купува подаръци за Рождество Христово. Настъпва най-тържественият празник. През тази нощ преди 2000 години се е родил Синът Божий – Исус Христос. Сърцата на хората са изпълнени с вълнение и радост. По домовете са се събрали целите семейства. На коледната трапеза има много лакомства.
В един дом с малки дечица, близначета, всичко е весело и радостно. Майката и бащата подготвят подаръците за децата и за родителите си, които са на трапезата. Децата седят на скутовете на баба и дядо. Времето лети бързо и настъпва нощта. Запалва се елхата. Започват да се молят.
В този миг на стъклото на прозореца се показва лице, което ги гледа. Те всички устремяват погледите си към него, отварят прозореца и виждат един беден странник. Сърцата им се изпълват с умиление и го поканват вътре. Той се смущава, но влиза. Дават му почетно място на трапезата. Той поглежда малките дечица, погалва ги по главичките, заплаква и просълзен казва: “И аз имах такива внучета като вас. Много ги обичах и им се радвах. Но сега съм самичък на света.” Родителите се споглеждат и му казват: “Не си отивайте, останете при нас тази нощ. Нека посрещнем Рождество Христово заедно.” Децата започват да викат: “Ще си имаме още един дядо.” Той ги прегръща мило и нежно и започва да им говори за малкото детенце Исус Христос, което се е родило в град Витлеем в един обор. Нощта тогава била ясна, появила се светла звезда, която огряла яслата. Ангелски хор започнал да пее божествена песен.
Децата поглеждат стареца и пожелават да им изпее песен за малкото дете Исус Христос. Странникът запява с вълшебен глас: “Тиха нощ, свята нощ.” Цялото семейство подема песента, а децата се радват, пляскат с ръчички, целуват странника, когото обикват като свой роден дядо.
20.12.2001 г.
КАТО ЕДНО СЕМЕЙСТВО И НОВИТЕ
ТЕХНОЛОГИИ
По инициатива на сдружение “Движение 12” (неправителствена организация на хора с увреждания) и със съдействието на фондация “Отворено общество - София” бяха организирани курсове за обучение на хора с увреждания по новите технологии – WINDOWS 2000 и OFFICE 2000. Занятията започнаха в края на ноември 2001 г., продължиха през декември и януари и след известна почивка ще продължат през март и април 2002 г. Беше тежка зима, дебел сняг покриваше земята и столицата, и още повече кв.Драгалевци, където беше компютърната зала за провеждане на курсовете.
В първия ден на обучението курсистите влязоха в залата с жажда за знания и с надежда за бъдеща трудова реализация. Много добре беше организирано и извозването им със специализирани микробуси на Националния център за социална рехабилитация, които сутрин рано ги събираха от гр. Банкя и от кварталите на София: Захарна фабрика, Овча купел, Гео Милев, Младост, Студентски град и др. и вечер ги връщаха обратно по домовете им.
Студът сковаваше земята. Снегът и поледицата много затрудняваха движението. Шофьорите и помощниците им с усилия и голяма грижовност отиваха по адресите, взимаха хората от домовете им, сваляха ги от етажите, качваха ги на микробусите със специални приспособления, настаняваха ги удобно и потегляха за Драгалевци. Много бързо станаха така добри приятели, сякаш се познаваха отдавна.
Домакинът на компютърната зала, също курсист, се беше погрижил да направи специална дървена рампа. Пристигайки в Драгалевци той отваряше широко големите железни порти, за да може микробусът да влезе в двора директно до рампата, по която увредените на колички биваха закарвани до залата. Всеки помагаше с каквото може.
В залата вече е дошъл преподавателят, който е подготвил компютърната техника. Всеки биваше настанен на удобно за него работно място с компютър и занятията започваха. Курсистите слушаха жадно и внимателно, усвоявайки новите възможности на компютрите, като задаваха и въпроси. Преподавателят не щадейки силите си обясняваше подробно всичко като чертаеше на дъска, показваше на видеопроектор, спираше при всеки и понеже беше едър и висок се налагаше дори да кляка според ситуацията. Така преминаваха занятията по 6-7 часа.
Правеха се и почивки. Тогава всеки, кой каквото има, поставяше на общата маса в страничното помещение за закуска или обяд. Добрият домакин снабдяваше с чай, кафе, топла вода и каквото има. Курсистите и преподавателят също се включваха. Хранейки се продължаваха да коментират преподавания материал. Наблюдавайки всичко това човек добиваше усещането, че се намира в едно задружно семейство с една обща цел. От време навреме си разказваха свои житейски и професионални преживявания – за самолети, радиотехника, телефони, компютри, пътешествия и взаимоотношения. Един от курсистите беше студент в Техническия университет, семеен с едно дете, работи допълнително в компютърна зала. Курсистка беше и бивша рехабилитаторка с двама сина отгледала сама, въпреки състоянието си, което не беше добро, но със силна воля преодолявала трудностите в живота, гледайки смело в бъдещето. По време на курса с нея се случи нещо, което ще остави траен спомен в съзнанието ми. В един от дните, по време на транспорта, се счупи количката й. Транспортният екип успя да намери временно друга количка, за да може да участва в занятията, а вечерта донесоха старата количка поправена. Взаимопомощта между курсисти, преподавател и транспортен екип беше голяма. Наблюдавайки всичко това ми дойде на ум, че те са като едно голямо семейство, което се учи на новостите и се старае за професионална реализация. Това може да послужи за пример на обществото в България сега, за това, че всички сме равни и трябва да живеем като братя и сестри, като едно голямо българско семейство. Ако всички дойдем до тази мисъл Родината ни ще тръгне в напредък и ще преуспее във всички области на живота – култура, икономика и т.н. Та нали Христос и учениците му бяха все заедно. Той ги поучаваше и наставляваше в добрия начин на живот и в добродетелност помежду си.
20.01.2002 г.
Бродейки из България в полите на една планина видях сгушено селце. Влязох в него. То беше пусто. Нямаше млади хора. Не се чуваше детски глъч. Училището беше близо до кметството, но празно. По тесните калдаръмени улички седяха старци. Те разговаряха помежду си за самотата. Видях няколко жени, които с мотики на рамо отиваха към градините да садят нещо, с което да се препитават. Тук се преживяваше само с произведеното от градините и мизерните селски пенсии. Децата и внуците ги посещаваха много рядко. Някои бяха заминали по чужбина. Самотата и мизерията притискаше хорицата в селото.
Минах покрай бяла спретната къщурка. На прага седеше старица. Спрях се и я поздравих с “добро утро”. Тя се зарадва много и стана да ме поздрави. Попитах я: “Сама ли си? Имаш ли си синове и внуци?” Лицето й се помрачи и с мъка ми отговори: “Имам добри човече, и синове, и дъщери, и внуци. Живи са, но не мога да ги видя. Заминаха по пустата чужбина на гурбет, да работят и хранят чадата си. Аз останах сама на света. Тук в селото сме останали много малко.”
Както стоях пред прага на къщата видях високо в небето да кръжи щъркел. Той размахваше крила и търсеше гнездото на тополата. Старицата се зарадва и ми каза: “Тук всяка пролет идват щъркелите. Те не ме забравят. Аз им се радвам. Тук са цяло лято и в късна есен си заминават с малките щъркелчета.”
Погледнах оборите. Попитах: “Имаш ли си крави, овце, кози?” Тя отговори: “Къде господине. Всичко е продадено. Само оборите стърчат празни.” Както си говорехме чух шум. Няколко лястовички прелетяха и пляскайки с крилцата си влязоха в обора. Там беше гнездото им направено от години. Старицата ги гледаше с умиление и им се радваше. Каза ми през сълзи: “Само те не ме забравят, не ме изоставят. Аз не съм сама.”
Така разговаряйки помежду реших да й кажа: “Ти не си сама на света. Ходиш ли на църква? Исус Христос обича всички и няма да те изостави.” От тези думи лицето на старицата се ободри: “Говори ми ти за Исус Христос. Много обичам да слушам за Бога.”
Говорихме
дълго на библейски теми. Тя слушаше в захлас. Накрая извадих от чантата си
Новия Завет, който постоянно носех със себе си и й го подарих. Подадох й и
малко парици, които имах. Тя се разплака, целуна ми ръка и ми благодари.
Разделихме се с умиление. Аз продължих пътя си, а тя отиде при кокошките да им
хвърли малко зрънца.
25.02.2002 г.
По телевизия, радио и преса постоянно съобщаваха за Ивайло, Пенка и Теди, за българчетата обречени с тежка съдба – да живеят или не. Налага им се трансплантация на черен дроб. Гледаме ги на екрана: Ивайло с големи, черни очи, с невинна усмивка на личицето си, не подозирайки горчивата си съдба, с измъчените лица на родителите поради неизвестността, дали ще оживее или не; Пенка, голямо момиче, легнала и опряла глава на възглавницата, знаейки жестоката си съдба, гледа мило и с тих, немощен глас призовава за помощ; Теди, също зовяща за помощ. Зоват и родителите. По медиите също ни призовават за помощ.
Намериха са хора от бедното съсловие, които пускаха лепти в касички пред НДК и на други места, а и от цялата страна изпращаха дарения. За голяма радост дечица правеха представления и събраните пари малките палавници даряваха на Ивайло, Пенка и Теди.
За Ивайло дойде щастливият ден, когато се събра необходимата сума от 180000 лв. Той замина с родителите си за Германия. Когато ги изпращаха на аерогарата за успех и оздравяване, хората чуха родителите на Ивайло със сълзи на очи да молят народа да помогнат и на Пенка и Теди.
Времето летеше, състоянието на Пенка се влошаваше. Не се знаеше още колко дни живот й остават. Когато я гледахме на екрана, бледото й лице, очакващо своя край, въпреки всичко отразяваше умиление, любов и нежност. Навярно тя наблюдаваше от своето легло през прозореца студената и люта зима и снега, който се сипеше, навяваше и покриваше покривите на къщите. Замислена, очакваща, сякаш се молеше Богу.
Дойде пролет. Слънцето огря и нейния прозорец. Врабчетата потропваха по стъклото, сякаш я поздравяваха. Гълъбите прелитаха, дори щъркелите долетяха от юг. Навярно Пенка си мислеше, че сега и за нея ще дойде пролет, ще изгрее слънцето на радостта и в нейното сърце. Парите бяха още твърде малко. Хората даряваха своята лепта, но сумата далеч не стигаше.
Изведнъж по ефира се чуха думите: “Неизвестен дарител е дал 80000 лв. за Пенка”. Всички въздъхнаха с облекчение. Сумата беше голяма и учудваше всички. Напрежението беше голямо, но и радостта за Пенка бе голяма. Подготвиха я за заминаване в Германия. Тя все така кротка и мила ни гледаше и благодареше и когато я попитаха какво ще каже сега, тя отговори: “Аз се радвам, но помогнете и на Теди, защото и нейната съдба е като моята”. Какво благородство, каква чистота лъхаше от лицето й. Тя ще замине, а пък Ивайло ще се върне жив и здрав, като едно здраво българче.
Нека всички, чувайки зова за помощ, да откликнем на всяка човешка
съдба. Вярвам, че българинът и българката, дали са бедни или богати в настоящия
момент, имат голямо сърце, за да помагат и да подават ръка за помощ. Такова
сърце ще получи всеки, когато погледне към кръста на Исус Христос, когото
разпнаха. Той ни учи да се обичаме един друг, да обичаме ближния както себе си
и в страданието на ближния да отразим своята любов с каквото можем. В това е голямата
сила и уверение, че България ще пребъде.
07.04.2002 г.
За пръв път видяхме Галя в почивната станция в “Момин проход”, където бяха на почивка членове на Християнска асоциация “Нова надежда за инвалидите”. Беше хубав, слънчев ден. Момин проход се намира в китна гориста местност, прохладна, тиха и с много лековити минерални води. Има външни чешми, от които излиза пара. Почиващите дишат и се мият, според заболяването си. Галя, младо момиче, с трудно разбираем говор и едва движещо краката си, бе водено от баба си. Бог така ни сближи, че контактувахме много често – ту в столовата на храна, ту навън по алеите с красиви цветя.
Всяка година, когато се организираха почивки в гр. Банкя, Галя винаги присъстваше с баба си. Година след година виждахме промяна в състоянието й, тя се движеше все по-добре. На 6 август т.г. посетихме отново групата на асоциацията, която този път почиваше в учителската станция в Банкя. Спряхме пред станцията и влязохме в нея, за да посетим скъпите приятели с увреждания, но с чисти, духовни сърца. Ето, че насреща ни се зададе Галя. Но каква изненада! Тя беше сама, съвсем права. Разцелувахме се с радост и вълнение. Попитахме я защо е сама и къде е баба й? Тя уверено ни отговори да седнем на канапето и да почакаме докато тя отиде да извика баба си. Гледахме я, тя започна да се изкачва по стълбите сама, без чужда помощ или приспособления. Разплаках се от радост и благодарихме на Бога за чудото, което е направил с нея. Тя доведе баба си и заедно разговаряхме за състоянието й. Баба й ни каза, че при нея настъпва голямо подобрение. Те живеят в блок в Стара Загора. Галя излиза навън и се разхожда наоколо сама. Дори добри хора са й подарили специално колело, което тя кара самостоятелно.
Чуден е Бог, велик и милостив. Майка и баща могат да те изоставят и забравят, но Бог никога! Говорът на Галя беше вече разбираем. Тя сподели, че работи на компютър и учи в местния филиал на Висшия Евангелски Богословския университет. Явява се на изпити, има много приятели и е щастлива.
Докато бяхме във фоайето около нас се натрупаха много познати и мили приятели. Прегръщахме се, поздравявахме се – срещата ни беше радостна и вълнуваща. Изведнъж пред нас застана Румен от дома за изоставени деца с увреждания в Асеновград. След като се поздравихме той с голямо вълнение и радост ни съобщи, че е намерил майка си, която пожелала да го вземе, за да си го гледа.
Ще запомним този ден, защото срещата ни с милите приятели от асоциацията беше вълнуваща и изпълнена с много радост. Чувствахме, че Бог присъстваше в сърцата на всички почиващи и гости. Слава на Господа!
12.08.2002
г.
На четвърти август 2002 год. бяхме поканени на концерт в баптистката църква на ул. “Осогово” в София. Концертът щял да бъде само от ръчни камбани. Питахме се “Какъв ли ще е този концерт?”. Чувала съм биенето на камбаните на много църкви в града – св. Неделя, св. Александър Невски, св. Троица и др. Наистина е много тържествено. Пътувайки насам–натам из града, хората, като чуят камбаните, разбират, че в църквите започва богослужение.
Влязохме в църквата. Пред амвона видяхме маса, дълга може би четири метра, на която бяха подредени камбани – на единия край най-малки, а на другия най-големи. Зад масата стояха оркестрантите (гости от чужбина) с бели ръкавици. Камбаните бяха бронзови и полирани, сякаш бяха от злато. Всички се изправихме и богослужението започна с молитва. Диригентът на оркестъра каза, че музиката ще бъде на духовна тема (по-късно разбрахме наистина, че всички изпълнения са по Псалмите на Библията).
Седнахме по местата си. Под знака на диригента всички изпълнители едновременно вдигнаха ръцете си в белите ръкавици, държейки своите камбани и концертът започна. В зависимост от такта на мелодията изпълнителите с голяма лекота и умели движения на ръцете си ту биеха камбаните, ту ги допираха до гърдите си, за да спрат звученето им. Звуците се лееха така мило, така нежно и същевременно тържествено, сякаш се намирахме на някое свято място в тихи планински дебри. Мислено се откъснахме от шума и динамиката на света и се пренесохме в божествена атмосфера. Само мелодиите на камбаните звучаха в ушите ни. Една сестра до мен тихо ми прошепна: “Знаете ли, аз си представям, че сега Исус Христос слиза от небето, гледа ни и идва да ни грабне”.
Чудните божествени мелодии се сменяха една след друга: за раждането на Исус Христос, за Дева Мария, за голямата любов на Бога към нас и др. Унесени не усетихме как отмина един час. Сърцата ни желаеха концертът да продължи още дълго, но за съжаление дойде краят. Поздравихме изпълнителите за чудесното изпълнение, което за пръв път в живота си чувахме и виждахме. Казаха, че ще подарят камбаните на църквата и искат да сформират оркестър, който да продължи този начин на хваление на Бога в България.
Прибирайки се у дома божествените звуци на камбаните все още отекваха в ушите ми. Бог да благослови това служение!
12.08.2002 г.
В квартал ”Захарна фабрика” на столичния град ще намерите този оазис. Той се намира на пътя за Белград и граничи със Западен парк, и заводите Ворошилов, Телефонен, и различни институти и фирми. Блоковете, населени предимно от работнически семейства, са на повече от 50 години и са едни от най-старите в София. Кварталът е много тих и озеленен. Дърветата, посаждани от жителите в квартала, са големи, сякаш вековни: борове, кестени, орехи, липи, върби, и др. По тях прелитат гълъби и врабчета. Дори и катерички прескачат от клон на клон, по колите и алеите. Тук е и общинската сграда “Илинден”, голяма и просторна, както и домът за ветераните на културата. От ранна утрин до късна вечер уличките са оживени от хора – възрастни и ученици от местното училище. Майките и бащите водят децата си в детските градини. Има малки магазинчета за храни, които обслужват местното население. Тук ще видите млади и стари насядали по пейките пред блоковете да си приказват. Животът е тих и спокоен, няма го големия градски шум – все едно се намирате в един оазис на София.
Една ранна слънчева утрин през месец октомври на 2002 година погледнах през балкона на апартамента си към улицата и видях оживление и глъчка около блокчето на съседката Мария. Тя е самотна, но я посещават много хора. Този път беше нещо по-особено. Съседките бяха разтревожени, Мария беше паднала на стълбите и едва я вдигаха. Беше се наранила лошо и охкаше много силно. Една съседка я държеше, друга хвърляше вода по стълбите, за да ги умие. Вкараха я в жилището й и веднага потърсиха лекарска помощ. Остана да лежи известно време без да излиза навън, но в замяна на това съседките й носеха храна, перяха я, лекуваха я. Това бяха истински самарянки. Един ден тя се появи на прага на вратата – печеше се на слънце, седнала на стол. Поздравих я и я попитах: “Как си Мария?”. Тя се усмихна и ми отговори: “По добре съм, благодарение на съседките. Те не ме изоставиха.”
Много бих желала такова самарянство да има не само в оазиса на София, но из цяла България. Нали на това ни учеше и Исус Христос, когато беше на земята: “Подайте ръка на падналия, подкрепете немощния и утешете наскърбения.”
15.12.2002 г.
В днешното забързано време хората търсят справедливост, честност, истина и взаимопомощ. Но дали има съдийски престол, който да присъжда винаги справедливост, честно и според истината? Има много адвокатски кантори, прокурори, съдебни зали и съдийски състави, за които не сме сигурни, че сядайки на съдийския престол ще отсъдят справедливо, правилно и честно. Това са човеци, които са склонни да замъгляват нещата, така че съдът не се произнася честно и животът си върви-и-и, върви-и-и, народът страда, а лъжата тържествува.
Но има съдийски престол, горе на небето, при всемогъщия Бог, който винаги справедливо отсъжда човешкия род.
През май 2003 година присъствах на пиесата “Съдийският престол”, представена в кино “Освобождение” – София от актьори любители, непрофесионалисти. Публиката гледаше всяка една сценка със затаен дъх – дали представяният герой ще се намери записан в книгата на живота или ще отиде в ада. Всичко беше много вълнуващо. На сцената беше оформен съдийският престол на Бога с трима ангели в бели дрехи, чакащи човеците. Те ръководеха цялото действие. Единият ангел посрещаше поредния човек, а вторият търсеше дали името му е записано в книгата на живота. Започваше разговор с Бога, който с мощен глас питаше човека за целия му живот на земята с най-големи подробности. Бог питаше, а човекът отговаряше неуверено, със страх, казвайки: “Господи, Ти и това ли помниш от моя живот на земята.” В зависимост от покаянието и делата Бог отсъждаше справедливо. Третият ангел, чул Божията присъда, ако човекът бе спасен го завеждаше до една стълба. Човекът се изкачваше по нея, отваряше една врата и влизаше в рая. Но ако името на човека не бе записано в книгата на живота, ангелът го завеждаше към ада и го хвърляше в бездната с огненото езеро.
Всичко беше представено с много светлинни и звукови ефекти – гръмотевици, светкавици и мощният глас на Бога. Показаха мъже, жени и цели семейства преминали от този свят, чакащи пред ангелите да чуят своята съдба. Ето някои от представените герои:
Семейство от майка, баща, син и дъщеря. Майката и дъщерята бяха записани в книгата на живота и отидоха в рая. Те имаха своите грехове, но докато са били на земята са се покаяли и потърсили Бога. Синът и бащата не се бяха покаяли и отидоха в ада, където ще горят вечно в огненото езеро. Бащата беше особено самонадеян, горд и при въпроса на Бога “Потърсил ли си ме, когато беше на земята” той отговори “Да Господи. Ходих на църква, бях в ръководството на църквата, даже дадох пари да се построи църква”. Бог строго отговори: “Ти си правил това не от скромност и смиреност, но за показ пред хората”.
Друго семейство – баща, майка и две дечица. Бащата беше смирен, кротък и отиде в рая. Децата ходили на неделно училище, знаели стихове от Библията и песнички, те също отидоха в рая – първо братчето, после малкото сестриче, което качвайки се по стълбите за рая извика: “Батко, чакай ме.” Майката обаче, която казваше, че ги е отгледала и възпитала, но не се беше покаяла от греховете, отиде в ада.
Младеж, който се беше удавил, застана пред съдийския престол и каза: “Аз съм много незначителен, никой не ми обръща внимание.” Той беше спасен, защото Бог го прецени като значителен, не го отхвърли, както тук на земята много от човеците биват отхвърлени от обществото.
Една жена, която е била вярна християнка, но работела като прислужница беше спасена. Бог каза, че горе на небето й е приготвил жилище и на нея ще й слугуват.
Бяха представени и други събития. Всеки, който е гледал пиесата, можеше да види себе си – в коя роля протича неговият живот, дали ще бъде спасен за рая или осъден за вечно наказание в ада.
Нека бъдем внимателни как живеем, дали вярваме в Бога и Исус Христос, дали помагаме на ближния в нужда, дали подаваме ръка за помощ? Дали в семейството си сме верни на Бога, отгледали и възпитали своите деца да вървят в правия Божий път? Нека не ги оставяме на произвола на съдбата и потокът на динамичната съвременност ги погълне с неуважение към родители, възрастни хора, инвалиди и пътувайки по нанадолнището, обладани от сатанински влечения, накрая Божият съдийски престол ги осъди за ада.
Потърсете Бога и неговия син Исус Христос сега, в този живот. Покайте се, вървете по стълбицата, която води към престола на Бога – рая.
25.05.2003 г.
Ранна утрин е. Бай Спас, пощальонът, броди из софийските улици. Сложил чантата на рамо, разнася вестници, списания, писма. Спре се тук, спре се там, звъни по входовете и върви ли, върви. Чува кучешки лай – бездомните кучета също са ранобудни и бродят като него из улиците. Стъписва се и си мисли: ”Още е рано и е безлюдно. Ами ако ме нападне някое куче?” Оглежда се със страх, но продължава да върви – нали така си изкарва прехраната. До него достига вкусният аромат на топъл хляб. Ето я и фурната, хлебарят тъкмо я отваря. Бай Спас, гладен, си купува баничка и докато върви я ръфа сладко, сладко – топла е и толкова вкусна! Но докато дъвче поредната хапка, пред лицето му за миг се появява ръка и изтръгва баничката. Изненадан и уплашен, бай Спас се оглежда и вижда възрастен мъж да се отдалечава бързо с баничката в ръка. Спас клати глава, цъка с език и си мисли: “Този човек явно е много по-гладен от мен. Кой знае колко време не ял и сега поне малко ще утоли глада си. Не му се сърдя. Прощавам му, защото гладът го е принудил.”
В Библията е записано: “Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; Ако е жаден, напой го” (Рим.12:20).
09.06.2003 г.
Беше топла августовска вечер в родното ти село Челопеч, в полите на Стара планина.
“Омайно грееше луната,
Смееше се, сякаш гледаше нас.
Рой звездици блестяха в небесата.
Всичко спеше в този нощен час.”
Ти тогава изрече с вълнение чудните думи: “Обичам те моя любов”. Бяхме още ученици. Тези думи кънтяха в нашите чисти сърца дни и години. Шепнехме си святи неща. Застанахме пред олтара, където пак пред Бога изрекохме тези святи думи. Радвахме се и искахме да имаме много деца – цял отбор. Бяхме много щастливи.
Но
започнаха нашите житейски страдания. Роди се първият ни син и жестока съдба го
отне от ръцете ни. Роди се вторият ни син Георги. Прегръщахме го, а той се
усмихваше и ни радваше. Това дете, което Бог ни подари с лъчезарна усмивка
изричаше думите: “Мамо, тате, обичам ви”. Но ето, че и с него започнаха
болести, страдания. Ние, макар и млади не се сломявахме и с невидимата Божия
намеса търсехме помощ за избавлението на сина ни. Вървейки по житейския път,
поглеждахме се и в нас непрекъснато звучаха думичките: “Обичам те”. Тези думи
ни даваха сили да се борим, защото и Бог беше с нас.
Георги растеше в болки и страдания и въпреки всичко се учеше и получи своето висше образование. Започна работа като инженер.
Годините
се нижеха преминали от 20-ти в 21-ви век и сега, когато косите ни побеляват
вълшебните думички продължават да кънтят от урва на урва и от век на век:
“Обичам те моя любов”.
25.02.2004 г.
В ранната утрин на 12 август 2004 г. слънцето току-що се бе показало на хоризонта, предвещавайки хубав и топъл ден, когато един бял гълъб прелетя и кацна на терасата. Запитах се: “Какъв ли знак Господ ми изпраща”? Напомних си за гълъба на Святия Дух, който слезе от небесата на Исус Христос, когато бе кръстен от Йоан в река Йордан, с което Бог Отец изяви Своя възлюбен Син (Лука 3:21,22).
Християнска
асоциация на хора с увреждания “Нова надежда” беше организирала
почивка-конференция в Учителската станция в гр. Банкя. Няколко души с
увреждания искаха да приемат водно кръщение. Всички много се вълнуваха и
очакваха с трепет забележителното събитие, което щеше да се извърши в големия
открит басейн на гр. Банкя.
Към
19 часа плажът пред басейна започна да се изпълва с хора. Пристигаха хора с
увреждания на колички, други пеша със своите близки и придружители. Дойдоха и
много почиващи от станцията, както и групата на брат Джими
от фондация Галилея в Македония. Имаше и случайни посетители от плажа.
Пристигнаха служителите от църква “Дом на радост” – епископ Милчо Тотев, неговият брат Ангел и пастор Владимир Владимиров. Епископ Тотев застана пред всички и тържествено прочете подходящи за случая текстове от Божието Слово – разговорът на Исус с юдейския началник Никодим относно предпоставките за влизане в Божието царство (Йоан 3:1-5) и словото на апостол Павел за кръщението и обновлението в духа (Ефес. 4:1-6,17-32). Гласът на епископ Тотев се носеше по въздуха над водата, над събралото се множество и отекваше по хълмите, ограждащи околността. Ведрото синьо небе изказваше радостта на Бога и ангелите за новораждащите се души.
Под водителството на хвалебствена група всички изпяха християнски песни в прослава на нашия Господ и Спасител. Църковните служители започнаха да потапят един по един кандидатите за водния завет с Господа, които в началото бяха само няколко души, но накрая се оказаха 12 – Марияна и Мария, Невянка и Жеко, Георги, Бисер, Анита, Петя, Ани, Емилия, Илия и Живка. Техният брой символизираше пълното число на Христовите апостоли и израилевите патриарси. Тези 12 новородени християни заявиха публично пред Бога и човеците, че искат да бъдат последователи и благовестители на Божието спасително дело.
Това водно кръщение ще остане забележително за гр. Банкя и ще се извести по цяла България и по света.
12. 08. 2004 г.
Адам и Ева бяха първото семейство, създадено от Бога на земята. Те живееха в Райската градина, в пълна красота с много дървета и реки. От тях започна човешкият род с Кайн, Сит и т.н. Хората се размножаваха, създаваха се семейства от Адам, Авраам, Исаак, Яков, Йосиф, Моисей, Давид ... . Раждаха се деца и живееха в родове, млади и стари. Всичко беше по Божия воля и план, докато се роди Исус Христос чрез Божия Дух от дева Мария и живееше със земния си баща Йосиф, с братята и сестрите си.
Бог благослови людете и семействата им, създадени на земята. Те се размножаваха, докато станаха милиарди.
Нека сега да видим едно голямо семейство в нашата страна, което всяка година се събира на почивка в гр.Банкя, в Учителската станция. На 7-ми август 2005 година това семейство се събра отново от различни села и градове на България. Всички се прегръщаха, целуваха се и се радваха, че пак ще са заедно на почивка.
Това семейство е свързано от голямата любов, която имат помежду си. Помагаха си в пренасянето на багажа, в настаняването по стаите. Те са наранени от различни страдания, но това не им пречи да се обичат и да си помагат взаимно. Някои са на колички, други са на патерици или бастуни, но това не им пречи да общуват и да си помагат, кой с каквото може. Усмихнатите им лица сияят от радост и щастие. Това е семейството на Християнска асоциация “Нова надежда”, която ги събира, като един голям род. Всички се хранят се заедно в стола, споделят си своите преживявания през изтеклата година и каквито и нужди и проблеми да имат, си помагат. Имат една сърдечна взаимопомощ. Някои се разхождат по алеите на гр.Банкя. Те като волни птички се движат с количките, придружавани от своите близки – майки и бащи, братя и сестри, съпруги и съпрузи. Влизат по магазините, разхождат се по пазара на града и купуват каквото им харесва, радвайки се, че сами са напазарували.
Жителите на град Банкя ги посрещат с много обич и им помагат в техните желания, дори продавачите им подаряват някои неща. Бодри и весели те знаят, че Бог се грижи за тях, защото и те са Негови деца и живеят в това голямо семейство.
Идваха всяка вечер и пастори да се молят за тях. Правеха се екскурзии до София ленд, до манастира Св.Петка, до кино Арена, до Националния исторически музей и до други места. Станаха и две венчавки – на Силвия и Стоян и на Георги и Славка. За венчавката на Георги и Славка дойдоха и служители от гражданския отдел на общината, които извършиха официалното подписване. Всичко беше много тържествено, мило и вълнуващо. Бог да благослови това семейство.
Август 2005 г.
на всички петдесятни църкви в София
Денят бе неделя, втори април 2006 год. Зала 1 на НДК започна да се изпълва с много народ. Прииждаха на големи групи. Хората се настаняваха и очакваха с нетърпение да започне богослужението на пасторите Дейвид и Ричард.
Пастор Виктор Вирчев откри богослужението. Всички се изправиха на крака за възхвала на Бога. П-р Вирчев представи гостите.
П-р Дейвид поздрави вярващите и започна да говори върху Словото, като каза, че Христос е в голяма слава, окръжен от ангели и херувими, които му служат и му се покланят, като на син на Бога. Величието на Христос е изявено в Библията. Демонстрирайки, п-р Дейвид подчерта, че всяко коляно ще се поклони на Христос до земята.
Залата кънтеше от хвалението и от радостните възгласи “Слава на Бога”, “Амин”, “Амин”... На сцената излязоха да пеят познатата на всички християни Ваня Костова и сина й: “Боже, благослови България”. Мелодията и завладяващият глас на певицата накараха публиката да се включи в пеенето, защото Бог е благословил България и като родина трябва да я обичаме и да живеем в нея.
След това започна подготовката за Господната вечеря, която щеше да се проведе там, в залата на НДК, за всички вярващи заедно. Пастири и дякони, които щяха да обслужват Господната вечеря, излязоха напред. Те се молиха за това хлябът и виното да бъдат благословени. С голям ред и дисциплина хлябът и виното бяха раздадени първо на хората от публиката, а накрая на дяконите и пастирите.
Като приключи обслужването на Господната вечеря призоваха всички, които не са новородени да излязат напред. Пред сцената излязоха много хора, млади и стари. С благословението на пастирите Дейвид и Ричард те искаха да приемат Христос като спасител в техния живот.
Времето минаваше. Настъпваше краят на богослужението, но на никого не му се тръгваше, защото в залата се чувстваше Божието присъствие, радост и мир. Благословиха организаторите на това обединено богослужение и всичко завърши с обща песен за слава на Христа: “Алилуя, алилуя, алилуя!”.
02.04.2006
1
Редят
се дните, ден след ден.
Минават нощите всред тишина.
На Бога ти се молеше, седящ до мен,
очакваше Той да ни озари със светлина.
2
Бог
чу молитвите, обич наша, сине мил.
Сърцето ти е изпълнено с любов.
С усмивка и радост ти си ни пленил.
Идваше при татко и при майка с първи
зов.
3
Велик
ден е днес за нас –
твоята майка се изправи на крака.
Пред Бога ние коленичим в този час,
за изцелението Му благодарим сега.
06.05.2006
Всеки Божи ден ще видиш хора в нужда да вървят бавно – с бастуни, с патерици или прегърбени – и да влизат в молитвения дом на ул. „Бачо Киро“ 21 в столицата. Всеки носи по някакъв съд, за да получи храна от църквата. Мълчаливо влизат и сядат на стол. Те са уморени и измъчени, а някой от тях дори едва се придвижват, но гладът ги принуждава да идват в храма. В пек, в дъжд или в студ те пристигат.
Часът е точно 12, време за обяд. Идва духовно лице, отваря Божието Слово и започва да чете от него, като същевременно дава и кратък коментар. Всички слушат внимателно и накрая се изправят и гласно изричат молитвата „Отче наш“. След това, по дадените им номера, както войници в казармата, слизат в столовата. Получили така желаната физическа храна, те се отправят за домове си. Доволни са, че ще могат да задоволят глада си не само на обяд, но ще имат по нещо дори и за вечеря.
Тихо и кротко това се повтаря всеки работен ден.
Бог да благослови тези, които дават средствата за физическата храна, персонала, който я приготвя и раздава, тези, които я съпровождат с ценна духовна храна за душите на нуждаещите се, както и организаторите, които правят възможно всичко това.
01.08.2007
1. Самолет
2. Влюбени
3. Раздяла
4. Зов
5. Нова Година 6. Кокиче 7. Пролет 8. Съдба 9. Нежност 10. Стихия 11. Истината 12. Прощавай братко 13. Жената 16. Ябълката 17. Зов от родината 18. Моето състояние 20. Абитуриентска 21. Загубените 22. Жестокост и любов към ближния 24. Духовна Витезда в Момин проход 25. Нова надежда 27. Общение 28. Сила за служение 29. Вълнуваща Господня трапеза 30. Нова Година в новият молитвен дом 31. Канарата Христос 32. Пета национална конференция на БХМС |
34. Те
дали ще се научат на четмо и писмо? 35. Двете
майки 37. Закони 38. Слънце
в очите, слънце в душите 39. Любящите
сърца 40. Пътнико
спри се! 41. Пазарно-икономически
“Освиенциум” 42. Учителката 45. По
жътва 46. Мамо 47. Съзерцание 48. Утро 49. Витоша 50. Сине
мой! 51. Странник 52. Като
едно семейство и новите технологии 53. Пролет
на село 54. Има
надежда 55. Галя 57. Самарянки
от оазиса на София 59. Гладът 60. Моя
любов 61. Забележително
водно кръщение 64. Благодарност |